Дебата за бъдещето на Европа

Дебатът за бъдещето на Европа винаги е бил жив и непрекъсващ - изменя се само неговият фокус. Преди финансовата и икономическа криза, в разцвета на ЕС, дискусиите са подчинени на търсене на отговора, как той да стане предимно политически, а не само икономически проект. Поражда се необходимостта от търсене на общ ценностен фундамент, който да осмисли идеята за „единство в многообразието”. Най-напред, през 2004, се предлага символ на политическото единство да бъде общоевропейската конституция. Инстинктът на суверенитета на националната държава обаче надделява и през 2006 Франция и Холандия налагат вето на визията за общи, споделени ценности, въплътени в нормата на висш закон. И ако страните от Севера разполагат със суверенитет от дълго време насам, на Юг и Изток държавите сравнително скоро са получили своя и трудно биха се разделили отново с него. Така, че съпротивата би била посевместна.

Дебатът се насочва в нова посока. Предлага се ЕС да се мисли като наследство на християнската цивилизация, тъй като е обединение на държави, в които се изповядва предимно християнската религия. Християнството е изворът на етиката, морала и ценностите на ЕС, но само по себе си то не би могло просто да се формализира и опрости до критерии за икономическа или политическа кохерентност в Съюза. Модерната по това време концепция за мултикултурализма също се противопоставя на подобен замисъл.

Редица интелектуалци предлагат, вместо за християнство, да говорим за универсализма на Европа в неговите философски измерения. Тогава тя ще бъде обяснена през съвременния прочит на Платон, Аристотел, Тома Аквински, Хегел. Стига се дори отвъд понятието за универсализма като то се замества с идеята за утопията - Европа като недостижим за нас утопичен проект, който „ни държи заедно”, подобно на еврейската държава. И без да е довършен този променящ се дискурс, настъпват кризите.

Всяка криза поражда нова и разкрива причините за вече съшествуващите. Икономическата и дългова криза показат по-дълбоките пластове на проблемите в Европа, а именно, че тук са налични кризи на модела и на идентичността. Когато се създава проектът „Обединена Европа”, има няколко видими и ясни задачи. Да бъдат спрени дългогодишните войни чрез създаване на общ пазар и произтичащите от това интереси за държавите. След това се конституира общо икономическо пространство, отново с конкретни цели и хоризонт на решенията.

С времето и последващите го разширения Съюзът се разгръща в много измерения и инициативи, набъбва с многообразни едновременни проекти. Паралелно с това се натрупват и множество нерешавани проблеми, които не се забелязват на фона на успешните процеси. Дефинирането на общ интерес става все по трудно, а финансовата и икономическа криза се застъпва от дълговата криза в Гърция, което отваря темата за криза в неолибералния модел. Тук сякаш е повратният момент, в които европейските институции губят рефлекса да излъчват единни позиции и да взимат консолидирани решения. Това се случва на фона на създалото се усещане за експанзия на бюрократичната централа в Брюксел. Лъсва поредната криза на структурата и на организацията на ЕС. Медиите често насаждат неприязън към брюкселската бюрокрация, което води до възход на национализма и популизма и до асинхронни действия на европейско и национално ниво. Гражданите все повече се чувстват изключени от тези процеси. Трудно е да се намери консенсус за 300 млн. души, но европейските институции трябва да се преформатират така, че да са по-близо, по-достъпни за гражданите.

Без да са намерени решения на ескалиралите проблеми, Европа вече е застигната от бежанската и мигрантска вълна, от терористичните атаки и кулминацията на евроскептицизма, намерила израз в т.нар. Брекзит. Дори най-демократичният инстумент за допитване до гражданите е ерозиран с твърденията, че референдумите са опасни, че безотговорни управляващи чрез тях се крият зад гърба на народа си, че така се поставя под въпрос архитектурата на ЕС и неговото бъдеще, че референдумите се провеждат под конюнктурата на моментни настроения и емоции и пр.

Причините да се натрупат толкова нерешени проблеми са комплексни. Не можем да не отбележим слабото лидерство, което се превърна в нарицателно за ЕС в последните години. Показателно е, че вече втора година липсва единна позиция по казуса с бежанците и мигрантите. Удар върху облика на силното лидерство е и, че лицата, представляващи европейските институции, остават в сянката на лидерите на национално равнище. Неспособността да се излъчват консолидирани послания и общи решения се подсилват от нарастващото неравенство, съмнителни споразумения като ТТИП и СЕТА, както и редица други неуредени въпроси.

В момента стои екзистенциалният въпрос за просъществуването на ЕС. Обективът вече дори не е насочен върху това, какъв ще бъде той: „Европа на две или няколко скорости”, „Хлабав съюз”, „Европа а ла карт”, „Център-периферия”, „Север-Юг” и пр. Сега говорим за оцеляване – реториката на разума днес вклюва елементите на евроскептицизма и популизма от вчера.

Сборникът „Ще се разпадне ли Европейския Съюз” поставя точната диагноза и дава отговор за причините за множествеността на кризите в ретроспектива, както и възможни сценарии за развитие в перспектива. Тези респектиращи интелектуални съчинения биха послужили еднакво добре на политици, екиперти, чиновници и граждани, а техния прочит би допринесъл за една нова по-птимистична визия за Обединена Европа.