ECR Party’s multilingual hub for Centre-Right ideas and commentaryBulgarianКъсното лято и есента на 1944 са преломен момент в геополитическата трансформация на Централните Балкани. Навлизането на Червената армия на юг от Дунава и твърдата подкрепа на Москва за политическия проект на Титова Югославия не само възстановява статуквото отпреди април 1941, но и рязко подхранва югославските експанзионистични стремежи.
Подобен резултат произтича от решенията на второто заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Югославия (АВНОЮ), провело се на 29 и 30 ноември 1943 в град Яйце. На него окончателно се приема бъдещо федеративно устройство на Югославия, като Македония трябва да бъде част от тази федерация. Неопределените граници на бъдещата федерална единица насочват югославските стремежи към овладяването на цялата географска област Македония.
За да обезпечи успеха на подобна кампания, Югославската комунистическа партия (ЮКП) още по-активно започва да налага идеологията на коминтерновския македонизъм, а чрез югославските комунистически представители упражнява натиск и извън границите на Югославия, в т.ч. и върху Албания, Гърция и България, които също владеят различни части от географската област Македония. Комунистическите партии и в трите държави още през септември 1943 са уведомени за възприетия от ЮКП курс по македонския въпрос.
За да гарантират необратимост на налагания македонистки проект, комунистическите структури в Югославия, чрез използването на глототомия (делитба) на българския език, започват да изграждат скопската писмена норма. Процесът обаче не се развива с желаната от Югославия скорост. Едва на 4 декември 1944 в Битоля експериментално се провежда първият урок по т.н. македонски, който по това време още не е кодифициран. Няколко месеца по-късно, на 3 май 1945 третата поредна езикова комисия в Скопие приема окончателно т.н. македонска азбука, а на 7 юни е утвърден и правописът.
В Централните Балкани възниква критична ситуация, чрез която е направен опит да се заличи вековното българско етнокултурно наследство в региона. През този период единствено представителите на македонското освободително движение в емиграция отстояват позицията за българската етническа принадлежност на тази част от населението в географската област Македония, чийто език спада към славянската езикова група. За да се противопостави на югославския експанзионизъм, през 1944 главният редактор на в-к „Македонска Трибуна“ Любен Димитров издава книгата „Защо Македония трябва да бъде свободна и независима“ и в нея пише: „Кой е македонец? Всеки, който е роден в Македония. По този начин се определя само географския произход на личността. Но в Македония… живеят различни народностни, етнографски групи: българи, гърци, турци, аромъни, албанци, евреи и пр. Всички тези хора са македонци, защото са били родени в Македония… Ние назовавахме елементите на другите етнографски групи с истинските им имена: гърци, албанци, турци и прочие, а ние се наричахме българи. Така ни наричаха и другите“. Относно говоримия език на населението Димитров пише, че „няма отделен „македонски език“, а има само македонски диалект на българския език“ (Димитров, 1944). През 1945 членът на ЦК на МПО Христо Анастасов публикува цветна етнографска карта на Македония, в която основната част от населението е посочено като българско (Anastasoff, 1945).
Подобни виждания са заплаха за югославските цели, поради което Белград и Скопие подлагат на преследване идеите на македонското освободително движение и неговите представители както на своя територия, така и зад граница. През есента на 1944 българското комунистическо ръководство дава съгласието си ЮКП и МКП да пропагандират изграждането на македонско национално съзнание сред населението в Горноджумайска област на българска територия и то да се регистрира чрез административен натиск като македонско. За целта в областта са допуснати безконтролно югославски емисари. Подобна е ситуацията и в другите части на географската област Македония, намиращи се под контрола на съответните комунистически партии. Така например първият официален емисар на македонизма в Албания е Никола Беровски от Битоля. Той още през ноември 1944 е изпратен от Югославия в Мала Преспа в рамките на тогавашното сътрудничество между Белград и Тирана в областта на образованието. До края на годината от Югославия в Албания са изпратени още двама емисари, които пропагандно налагат идеята за отделен от българския македонски език.
След утвърждаването на правописа на скопската писмена норма, което става на 7 юни 1945, в Битоля и Ресен се организират подготвителни семинари за учители с продължителност от две седмици. През есента на 1945, за началото на учебната година, от Югославия са изпратени учители по т.н. македонски език в другите части на географската област Македония - в Албания, България и Гърция. Освен че успяват да наложат употребата на новосъздадената писмена норма на практика върху 100% от географската област Македония, те подготвят и териториалното присъединяване на тези райони към Югославия: Пиринска и Беломорска Македония трябва да станат част от НР Македония, а Албания и България да бъдат поредните югославски републики. Това е периода на най-голямо геополитическо настъпление на Югославия в района на Централните Балкани, като апетитите за териториално разширение на Белград съвсем не се ограничават в тази посока. Още на 10 януари 1945 Йосиф Сталин информира Георги Димитров, че „югославяните искат да вземат гръцка Македония. Искат също Албания и даже части от Унгария и Австрия“ (Цанев, 2009).
СССР постепенно възприема и започва да насърчава югославския експанзионизъм. Освен към България, реална е и югославската заплаха към Албания. На 9 януари 1948, по време на посещението в Москва на югославския министър Милован Джилас, Сталин му заявява, че „ние (т.е. СССР, б.а.) в Албания нямаме никакви особени интереси. Ние сме съгласни Югославия да се обедини с Албания и колкото по-бързо стане, толкова по-добре“ (Круглов, 2011).
Опитът за поглъщане на Албания обаче предизвиква съпротивителни реакции сред част от албанското ръководство. В тази насока Тирана започва да търси съюзници за противопоставяне на югославския натиск, осъществяван и с помощта на налагането на скопската писмена норма. При посещението си в България през декември 1947 албанският държавен ръководител Енвер Ходжа включва в делегацията и „зам. министъра на отбраната генерал Кристо Темелко, очевидно като българин“. В спомените си Михаил Огнянов пише, че по време на срещата им в София, Темелко му съобщава, че албанското правителство отправя официално искане до българските власти да се изпратят учители по български език, като лично „Енвер Ходжа е поискал български учители за нашенските села“ (Огнянов, 2002). Според Станислав Станев, инициативата за подобно искане се заражда сред жителите на селата в Мала Преспа, които изпращат писмо до Енвер Ходжа, в което молят за български учители (Станев, 2016). Възможно е инициатор на идеята да е самият Кристо Темелко, който единствен от членовете на АКП познава в детайли същността на българо-югославските противоречия. Чрез тези постъпки на албанското правителство, макар и формално продиктувани от разбирането на Енвер Ходжа, че това население е българско, се цели да се намали югославското влияние в Албания.
През този период обаче, България не може да откликне на подобно албанско предложение, тъй като самата тя е подложена на силен югославски натиск, а в Пиринска Македония също се подвизават югославски учители и книжари.
Такава е ситуацията до 28 юни 1948, когато от Информбюро е приета резолюция, с която ръководството на Комунистическата партия на Югославия е остро осъдено за прояви на национализъм и ревизионизъм. В документа се казва, че „ръководството на КПЮ през последните 5–6 месеца открито е овладяно от националистически елементи, каквито и по-рано е имало прикрити, ръководството на КПЮ скъса с интернационалните традиции на Югославската компартия и застана на пътя на национализма“ (Резолюция Информационного бюро, 1948). Резолюцията слага начало на разрива на отношенията на комунистическите власти в Белград с комунистическите партии в съседните държави. От Албания, България и Гърция са изгонени югославските емисари, в т.ч. и учителите по т.н. македонски език.
Приемането на резолюцията на Информбюро създава предпоставки за преразглеждане на българското поведение във връзка с поставения от Енвер Хожда въпрос за изпращането на български учители в Албания. Почти с година закъснение, на 29 ноември 1948, албанското предложение е обсъждано на заседание на Секретариата на БКП, на което присъстват Трайчо Костов, Вълко Червенков и Георги Чанков. В т. 5 от взетото решение е записано „да се даде съгласие на Албанското правителство за изпращането на 9 души български учители в Албания за преподаватели на български“ (ЦДА, ф. 1, оп. 8, а.е. 82). Този документ е изключително важен, защото говори за наличието на готовност България да преразгледа политиката си по македонския въпрос, въпреки че официално страната не е скъсала с коминтерновския македонизъм.
За съжаление, през този период Трайчо Костов вече е в конфликт с Йосиф Сталин, а на 27 март 1949, на пленум на ЦК на БКП, той е обвинен в антисъветска дейност. Тази политическа конюнктура се оказва от решаващо значение да не се изпълни взетото решение. В спомените си Михаил Огнянов съобщава, че „Георги Димитров препратил въпроса (за изпращането на български учители в Албания, б.а.) до Антон Югов… Той им казал по този въпрос да се обърнат към Скопие“. По този начин България пропуска историческата възможност за официалното въвеждане на българския книжовен език в училищата в Албания с население от български произход и, в крайна сметка, за геополитически обрат в Централните Балкани.
Отхвърлянето на скопската езикова норма
Независимо от българската пасивност, изгонването на югославските емисари предизвиква дълбоки промени. В Пиринска Македония, която представлява около 11% от цялата територия на географската област Македония, остава единствено употребата на българския книжовен език в правописната му форма след 1945. В същото време, в гръцката част на географската област Македония, съставляваща около 50% от нея, се заражда идеята за изхвърляне от употреба на скопската азбука и изпълнения със сърбизми т.н. македонски език и на базата на местните костурско-леринско-преспански български говори да се създаде региолект, изписван с българската азбука. Този процес е подкрепен от Гръцката комунистическа партия, която въпреки че през този период също не е скъсала с македонизма, решава да продължи ограничаването на югославското влияние.
Сравнително идентична с гръцката е и езиковата ситуация в Албания, където също започва създаването на региолект въз основа на местния преспански български говор. Вероятно този процес е подтикнат от бежанците от български произход от Гърция, които при преминаването си на албанска територия пренасят със себе си и идеята за създаване на нова писмена норма, която се възприема лесно и от местното население с идентичен произход, тъй като селищата с население от български произход в Албания и Гърция са съседни и техните говори са изключително близки.
Ситуацията значително се променя през август 1949, когато гражданската война в Гърция приключва с разгрома на партизаните. Вълни от бежанци, сред които и лица с български произход, напускат Гърция и през Албания и България се установяват в редица страни от Източна Европа. Това е период на съдбоносен социокултурен сблъсък, тъй като скопската писмена норма, макар и до голяма степен да е изгубила влиянието си сред населението, произхождащо от останалите части на географската област Македония, все още е в частична употреба.
Изходът от наблюдавания конфликт е решен окончателно през 1951, когато в Букурещ сред бежанци от Гърция се установява Атанас Пейков от костурското село Бабчор. Той работи в македонския отдел на издателството „Неа Елада“ при ЦК на КПГ и чрез списваната от него македонска страница на гръцкия емигрантски вестник „Неа Зои“ утвърждава новият региолект, базиран върху българските диалекти на Югозападна Македония и употребата на българската азбука. Той създава граматика и учебник на тази писмена норма, значително по-близка до българския книжовен език. На този региолект през 50-те години на ХХ век са отпечатани редица книги, вестници и списания, издадени от ГКП в емиграция. През същия период в Албания се използва само преспанският диалект, като първият такъв буквар, в който за правопис се използва българската азбука, е отпечатан в ограничен тираж на циклостил през 1952.
Въпреки че използваният език в училищата в Албания и сред бежанците от Беломорска Македония също е обявяван за „македонски“, неговото възникване не следва пътя на появяване на скопската писмена норма. Официалният език на днешната Република Северна Македония е създаден през 1945 чрез частична деконструкция на съществуващия български книжовен език и постепенното му запълване с диалектизми и други чуждици, най-вече сърбизми (Кочев, Кочева, 2018). За разлика от него, използваният след 1948 писмен език в Мала Преспа в Албания или сред населението от Беломорска Македония се създава от лица, които около 40 години са били лишени от възможността да изучават българския книжовен език, но в същото време са влизали в съприкосновение с него. Поради тази причина възникналият региолект се базира на местните български диалекти, изписван по правилата на българския правопис и българската азбука и при него не се наблюдава процес на изкуствено вмъкване на чуждици. В лексикално отношение над 98% от неговия речников фонд са български думи в тяхната западна диалектна форма.
Тук трябва да се отчете и фактът, че успоредно с тези процеси македоно-българската емиграция в Северна Америка, Южна Америка, Австралия и Западна Европа отхвърля всички езикови промени след 1945 и продължава (дори и в наши дни) в своите печатни издания да използва българския книжовен език, но с неговия правопис преди 1945. По този начин в над 63% от географската област Македония и сред голяма част от емиграцията от този район се отхвърля употребата на скопската писмена норма и тя остава официална единствено за автономната НР Македония, в рамките на Титова Югославия.
Опитът за югославски реванш се осъществява след смъртта на Сталин през 1953, когато започва процес на бавно подобряване на съветско-югославските отношения. През юни 1954 съветският ръководител Никита Хрушчов предприема стъпки за сближаване с Йосип Броз Тито. По този повод албанският ръководител Енвер Ходжа пише, че когато взаимодействието на Москва с Белград е лошо, в СССР признават правотата на Албания, а когато съветско-югославските отношения са добри, Тирана е убеждавана от Москва да смекчи критиката си към югославяните (Ходжа, 1980). Особено бързо започват да се преодоляват различията между СССР и СФР Югославия след подписването на Белградската декларация през 1955. Албанските действия за нормализиране на междудържавните албано-югославски отношения се предприемат под непосредственото въздействие и външнополитическа инициатива на съветското правителство (Смирнова, 2003). Известна съпротива срещу този нов съветски курс оказва част от ръководството на ГКП. В същото време българските ръководители сляпо се подчиняват на съветския натиск, израз на което е проведеното през 1956 преброяване, при което населението на Пиринска Македония за пореден път е принуждавано да се регистрира като „македонско“. Съветското въздействие обаче следва динамиката на югославско-съветските отношения.
Наблюдаваният след 1954 политически курс от новия съветски лидер Никита Хрушчов за привличане на Югославия към съветския блок води до оказването на силен натиск за изхвърляне от употреба на българския региолект сред бежанците от Беломорска Македония и в Албания и възстановяване на тоталната употреба на Скопската писмена норма и извън територията на НР Македония.
Първата съпротива срещу подобно политика се наблюдава в Албания. Енвер Ходжа постепенно си дава сметка, че поради настъпващите промени в съветския блок, върху Албания ще продължи да се оказва натиск за сближаване с Югославия, а евентуално повторно въвеждане на скопската писмена норма би увеличило възможностите за нарастване на югославското влияние. Поради тази причина той решава да подкрепи усилията на населението в Мала Преспа да съхрани своя традиционен език и правопис. На 1 ноември 1955 Министерството на образованието на Албания възлага на Борис Мале да подготви учебници за местните македонски училища, като за целта му дава срок до 15 януари 1956. Въведеното обучение на местния български диалект, изписван по правилата на българския правопис, е одобрено официално от Министерството на образованието в Албания и през 1956 са издадени читанка, сметанка и други учебни помагала.
Съпротива срещу новия курс се наблюдава и сред бежанците от Беломорска Македония. На 30 ноември 1956 част от членовете на организацията „Илинден“ под съветски и югославски натиск правят предложение за възстановяване на употребата и сред беломорските бежанци в Източна Европа на скопската писмена норма. По-голямата част от членовете, а също така и ръководството на ГКП, обаче не откликват. Като репресивна мярка организацията „Илинден“ е разпусната, а възникналият проблем се решава на заседание на 4-5 август 1957 в полското градче Бардо. Новият политически курс е спуснат директно от присъствалия полски министър на образованието. На тази среща представителите на групата на Атанас Пейков ясно заявяват, че „македонският“ език е почти идентичен с българския. Като компромисно решение е прието да се сложи край на антититовата пропаганда сред беломорските бежанци в Източна Европа, продължава употребата на понятието „македонски“ език, но в същото време категорично е отказано повторното въвеждане на скопската писмена норма. Поради тази причина излизалите до 1977 печатни издания на бежанците от Беломорска Македония в Източна Европа като вестниците „Демокритис“ и „Народна борба“, списанията „Илинден“ и „Македонски живот“ и др., продължават се списват на местния български региолект с българска азбука.
Още по-интересна е ситуацията в Албания. Властите в Тирана, след 1961 и особено след излизането на Албания от Варшавския договор през 1967, започват процес на прагматично сближаване с Югославия, като на базата на утвърдения принцип на реципрочност, в Тиранския университет югославски преподаватели разкриват катедра по т.н. „македонски“ език. В същото време обаче, в училищата в Мала Преспа продължава да се използва, официално в държавната образователна система до 1991, преспанският български региолект и българската азбука.
Големият губещ от опита за привличане на Югославия в съветския блок чрез подкрепата за македонизма е Москва. Срещу неясните обещания на Белград за възстановяване на партньорството, Варшавският договор губи завинаги Албания, а по този начин и излаз на Адриатическо море. Губеща е и Югославия, която попадайки в капана на реципрочността при взаимоотношенията си с Албания с цел да наложи македонизма, съдейства за необратимата консолидация на албанския фактор на Балканите. Този резултат много ясно показва огромния потенциал за геополитическа трансформация на Централните Балкани при отстояването на обективните факти по македонския въпрос. Единствено Гърция съумява да реши частично този „проблем“ с изселването на по-голямата част на лицата от български произход, като останалите на нейна територия се подлагат на целенасочена денационализация.
Наблюдаваната съпротива срещу повторното въвеждане на скопската писмена норма в останалите дялове, извън Вардарския, на географската област Македония и постигнатият в крайна сметка успех в тази насока са изцяло резултат от усилията на местното население, без значение, дали е насилствено изселено или не. Тази негова пасивна съпротива не среща разбиране и подкрепа от официалните български власти, които едва през 1963 плахо ревизират политиката си по македонския въпрос, като в същото време открито декларират незаинтересованост към процесите извън Пиринска Македония. По този начин България е лишена от възможността да бъде сериозен геополитически играч на Балканите през този период.
Тази българска пасивност се наблюдава дори и в началото на периода на преход към демокрация, когато през юли 1990 властта в София буквално проспива посещението в село Пустец, в Мала Преспа, Албания, на македонска правителствена делегация начело с премиера Никола Клюсев. По думите на македонския президент Киро Глигоров, „тогава започнахме да реализираме и идеята за помощ на нашите сънародници в тази земя“ (Глигоров, 2000). По внушение и с прякото съдействие на Скопие се създава политическата партия на македонците в Албания „Братска“. През този период или по-късно се основават още няколко дружества с македонистка насоченост като „Преспа“, „Мир“, „Братство“, „МЕД“ (македонско егейско дружество), „Гора“, „Мост“ и „Илинден“. Повечето от тях се обединяват в „Общност на македонците в Албания“.
На 2 август 1991 албанското правителство предоставя предавателя на радио Корча на македонски журналисти от Радио Охрид, които започват да водят емисии на т.н. македонски език за населението в Мала Преспа. Година по-късно, на 11 август 1992, използвайки съществуващата още от времето на Енвер Ходжа практика на „реципрочност“, между Албания и Македония се подписва спогодба за отваряне на македонски училища, при условие, че „това бъде поискано от местните жители“ (Македония, 1992). Подобно искане идва обаче само от дружество „Преспа“, което официално заявява „да поискаме помощ от Македония… да ни преподават македонски език, да ни донесат и разменяме книги“ (Тодороска, 2014). Искането за преподаване на т.н. македонски език всъщност потвърждава извода, че езикът на обучение в Мала Преспа до 1991 не е скопската писмена норма.
Властите в Северна Македония умело се възползват от ситуацията и през 1993 Министерството за образование и физическа култура в Скопие възлага на държавното издателство „Просветно дело“ да издаде четири учебни пособия на скопската писмена норма, предназначени специално за Албания: буквар за 1-во отделение, читанка за 2-ро отделение, математика за 3-то отделение и работна тетрадка. Целта на тези учебни пособия е да се премине от дотогавашното обучение на български преспански диалект, изписван с български букви, към скопската писмена норма. За да се постигне това, една част от текстовете е на преспански диалект, а друга е подбрана от аналогични учебници, използвани в Македония и изписани по правилата на т.н. македонски език. По този начин след 45-годишно прекъсване, в училищата в Мала Преспа отново се въвежда модифицираният през 1945 от Блаже Конески вариант на сръбската азбука.
Интересни са и процесите в Беломорска Македония след падането на Берлинската стена. През 1993 група лица с български произход, част от които се намират под силното влияние на Скопие, започват да издават в-к „Зора“. В неговия брой от октомври 1993 е публикувана азбука, обявена за „македонска“, но в която са включени българските букви „й“ и „ъ“ и буквените съчетания „дж“ и „дз“ (Зора, 1993). Това е направено, за да могат да бъдат дадени примери за изписване на думите: бързо, йагне, мъка, път, ръка, фърлам, цървен, дзвер, джам и др. Публикуваната азбука поражда огромно недоволство сред държавното ръководство в Северна Македония, а издателите на вестника са извикани в Скопие за инструкции, като им е наложено да променят азбуката и да преминат на коневица.* За да излязат от създалата се ситуация, в броя на в-к „Зора“ от февруари 1994 издателите са принудени да публикуват кратко „пояснение“ относно коневицата, като подчертават, че това е „официалната македонска азбука в Република Македония“ (Зора, 1994).
Тези победи на македонизма обаче са само временни и не могат да прикрият наличието на българско самосъзнание в тези части на географската област Македония. Така например, въпреки оказваната от властите в Скопие съпротива, през 2017 българите в Албания се пребориха да бъдат признати официално в албанското законодателство като национално малцинство. През 2018 българи от Косово пък събраха 423 подписа, които внесоха в администрацията на косовския парламент с искане да бъдат признати за национално малцинство.
Тези примери за пореден път показват необратимостта на тенденцията за политическо ограничаване на скопската писмена норма само в рамките на Република Северна Македония. В същото време, нейната употреба в самата Вардарска Македония също търпи динамични промени, които са обусловени от сложното взаимодействие на специфични геополитически и етнодемографски процеси, повлияни от концептуално погрешното разбиране в македонизма, че българската социокултурна доминация в Македония автоматично ще прерасне в „македонска“ при трансформирането на националното съзнание на лицата от български произход.
Според наличните статистически данни, най-голям е броят на носителите на скопската писмена норма през 1991, а именно 1 328 187 души или 65,3% от цялото население на страната. Като процентно отношение обаче, най-голям е бил делът на т.н. етнически македонци през 1961, когато достигат 71,3%. Оттогава насам техния брой и дял непрекъснато намаляват, за да достигнат през последното преброяване, проведено през 2002, 1 297 981 души или 64,18%.
Този резултат е обективна последица от специфичните етнодемографски процеси, които протичат сред ясно обособените групи на населението на Северна Македония. Така например, докато през 1994 общият специфичен коефициент за раждаемост на цялото население във възрастовия интервал 15-49 години е бил 33,2‰, груповият специфичен коефициент за раждаемост на т.н. етнически македонци във възрастовия интервал 15-49 години е бил 25,8‰, а груповият специфичен коефициент за раждаемост на македонските албанци в същия възрастов интервал е бил 54,9‰. Това означава, че докато на 1000 души етнически „македонци“ на възраст от 15 до 49 навършени години са се родили 25,8 „македончета“, то на 1000 души македонски албанци на същата възраст са се родили 54,9 албанчета. Тук трябва да се има предвид, че 1993 е последната, в която броят на новородените „македончета“ е бил абсолютно мнозинство. През 1994 той вече е 49,9%, а през 2000-та е 47,1%, с тенденция към намаляване. В същото време, делът на новородените албанчета през периода 1995-2000 е около 36%, с тенденция към нарастване.
Някои изводи
На базата на наличните статистически данни към края на ХХ и началото на ХХI век, още тогава е можело да се направи изводът, че извършващите се етнодемографски размествания в дяловете на населението обричат опитите за запазване на „реалностите“, създадени в комунистическа Югославия, и в крайна сметка неизбежно ще доведат до бавното, но необратимо предефиниране на македонската държава. Този процес допълнително се улеснява от факта, че деформираната в национално отношение и откъсната от своите български корени и от общото българско социокултурно пространство „македонска“ култура няма необходимата критична маса носители, за да устои на консолидационните процес на запад, сред албанския фактор. Защото при възникването на нова общоалбанска реалност в триъгълника Албания – Косово – Западна Македония, независимо от държавните граници, естествената реакция е да протече аналогичен консолидационен процес на изток, което би довело до дълготраен баланс по Балканския хоризонтал.
Тъй като през последните 30 години, характерни с техните дълбоки геополитически трансформации, не бяха обезпечени необходимите фактори за протичането на подобна консолидация на изток, процесът на предефиниране на македонската държава премина през няколко етапа, като началото на първия бе поставено с влизането в сила на Охридския рамков договор от 2001. Чрез него етническите албанци започнаха да придобиват нов статут, независимо че формално се запазваше унитарния характер на държавата. На практика, това разминаване отвори пътя към федерализирането на Република Северна Македония, което най-ясно личи в променения статут на официалните езици на общинско ниво. На базата на Охридския договор започна да се прилага принципът всеки език, говорен от над 20% от населението в дадена община, да става официален, наред с досегашната официална скопска писмена норма.
Само след 15 години, в началото на 2017, Северна Македония навлезе във втория етап на своето предефиниране, свързан с оповестяването на т.н. Тиранска платформа. Тя представлява качествено нова крачка към „равнопоставеността на албанското население“, най-вече във връзка с употребата на албанския език като втори официален на общодържавно ниво. Чрез нея обаче, на дневен ред се лансира и идеята за започването на дебат за промяна на държавното знаме, химн и герб. Израз на този втори етап от предефинирането на Македония е приетият през март 2018 от парламента в Скопие Закон за употреба на езиците.
Днес, според самооценки на македонските албанци, някои от които със сигурност са завишени, броят им достига до 35-40%. Точните данни обаче не са известни, защото предвиденото през 2011 преброяване бе спряно на 10-тия ден след започване на провеждането му. Най-вероятно в наши дни е настъпило известно забавяне в ръста на албанското население (каквито тенденции се наблюдават в Албания и Косово), но въпреки това трябва да се има предвид, че една част от албанците, живеещи в албанския социо-културен триъгълник Западна Македония – Косово – Албания, са с двойно и тройно гражданство. Поради изключителната мобилност и късите разстояния, едни и същи лица могат да бъдат преброени не само в една, а в няколко държави. Именно поради тези проблеми, Държавната комисия по преброяването в Северна Македония подаде колективна оставка, а в разпространеното съобщение по този повод се казва, че ако преброяването бе продължило, нямаше да изясни какъв е реалния брой на населението на страната и по-специално на етническите общности. Ситуацията допълнително се влошава и от трайното изселване на т.н. етнически „македонци“.
Тази динамично, но и еднопосочно променяща се картина определя и бъдещето на скопската писмена норма. Поради специфичните етнодемографски процеси, ще намалява броят на нейните носители, а оттук ще намалява и нейната политическа тежест в рамките на самата Република Северна Македония. В същото време, там и към момента има около 200 хиляди души, които са декларирали своя български произход и българска езикова принадлежност, а над 80 хиляди са придобили българско гражданство. За първи път през септември 2018 македонски премиер заяви в Европейския парламент, че в Северна Македония живеят и българи като една от националните общности. Тук е важно да се посочи, че между македонските граждани, изявяващи се като българи и тези, които се чувстват македонци, няма етнокултурни различия. Техните обичаи, фолклор и говорим диалект са едни и същи. Този факт е особено важен, защото той не създава допълнителни конфликти в северномакедонското общество и е предпоставка за задълбочаване на всички форми на сътрудничеството между България и Република Северна Македония. С оглед на това София трябва ясно да заяви, че македонските българи в Северна Македония не са национално малцинство, а социокултурна общност, която е съхранила своето българско самосъзнание.
България следва да разработи политики, ориентирани към тази категория българи зад граница. Най-важното е да успеем да създадем обективни условия и механизми за тяхното мобилизиране. Само тогава страната ни ще има партньор, който може да изиграе ключова роля при решаване на някои от наследените от миналото проблеми. Така например, съществува вероятност броят на българските граждани, т.е. лицата с деклариран български произход и декларирана българска езикова принадлежност, в някои източни общини на Северна Македония, като Струмица, Делчево, Крива Паланка, Берово, Щип и други, да е достигнал или скоро да достигне 20% от общия брой на населението (за съжаление у нас такава статистика не се води). В подобна ситуация на базата на Охридския рамков договор би могло да се отстоява искане за реформа в скопската писмена норма и въвеждане на някакъв преходен етап, при който на базата на съществувалата практика в останалите части на географската област Македония изписването на местния български диалект да бъде с българската азбука, а на по-късен етап да се обмисли и възможността за евентуално официално въвеждане на местно ниво на един предварително реформиран съвременен българския книжовен език.
Подобен процес няма да бъде изненада. След като през 1972 албанците в своя социо-културен балкански триъгълник се събраха и от съществуващите две албански писмени норми направиха една, и в източното продължение на Балканския хоризонтал може да протече подобен консолидационен в езиково отношение процес. На подобен процес не трябва да се гледа като на противопоставяне на албанската консолидация на запад, а като на партньорство с цел завръщане към съществуващия баланс, нарушен от създаваните след 1944 югославски „реалности“, които така или иначе се разпадат. Само такъв проактивен подход от българска страна може да доведе до разбирателство и договорка за съхраняване на териториалната цялост на Република Северна Македония. Ако ние не направим това, албанският фактор, който в момента играе основна и самостоятелна роля при предефинирането на Скопие, сам ще се опита да решава нейното бъдеще, в т.ч. и да се изпробват различни крайни варианти.
Свързани