Националната идентичност в ерата на глобализма

Опитвайки се да осъзнае мястото си в света, човек търси измеренията на нравствено-етичния си облик и границите на собствения си духовен потенциал. Поради това въпросът

“Кой съм аз?”

звучи с еднаква сила във всички епохи, култури и религии, а отговорът, който никога не е еднозначен, обикновено са намира в ситуирането на индивида в определено историческо време и социо-културно пространство, както и в отношението му към останалите човешки същества.

Днес материално-техническата унификация, икономическата универсализация, урбанизацията, както и глобалният обхват на средствата за масова комуникация, полагат основите на така наречения “глобален информационен свят”. В тази нова цивилизационна среда ролята на националната държава изглежда, на пръв поглед, силно разколебана. Появява се принципно несъответствие между традиционните основания на нацията и националната идентичност и изискванията на глобализационната среда. Последното предопределя и дълбоките кризи на националните общности и идентичности в съвременния свят.

На тези проблеми са посветени и две, току що излезли, български изследвания – “Националната идентичност” на Малина Стефанова (издателско ателие “АБ”) и “Национална идентичност и глобализация” на Дияна Петкова (издателство “Компас”-Пловдив). На фона на многото преводни заглавия по темата, те се открояват, както със своята задълбоченост, така и с оригиналния си подход.

Така, стремежът на Малина Стефанова да предложи път за съдържателното изясняване структурата на понятието “национална идентичност” и приемливо обяснение на явлението “воля за независима държава”, тръгва от дълбокото и убеждение, че всяка разнородна, т.е. лишена от общ лингвистичен корен и религия, етническа група, принудена да се развива в рамките на чужда държава, прилича на човек, сменил гражданството си с чуждо и приел сериозното предизвикателство да живее на чуждо място с надежда за просперитет в една “несвоя” обществена среда. Според нея, реалното следствие от подобен избор, е появата на едно специфично чувство, съпровождащо процеса на саморазбирането, което обяснява и волята на етноса за постигане на независимост. Стефанова го нарича “чувство за структурна пълнота”, формулирайки го като “особено удовлетворение на самосъзнанието на етническата общност и индивида, идващо от убеждението, че собствената специфика е подобаващо защитена единствено под плаща на добре изградената (национална)държавна структура, която на свой ред може да бъде закриляна на следващи структурни равнища – тези на международната регионална и световна общност”. Оттам нататък, следвайки избрания от нея “семиотичен ракурс” към проблема за саморазбирането, тя предлага в книгата си изключително оригинален анализ на проблема за формирането на националната идентичност, националната култура и националната държава, доказвайки например, че ако в законодателството на една държава се оглежда националното познание за самобитността на собствената култура (светски и религиозни ритуални, езиково и икономическо поведение), то неговата подмяна с чуждо (в случая се визира чисто автоматичната псевдохармонизация на българското законодателство с това на ЕС) не може да не ерозира националната самобитност.

На свой ред Дияна Петкова избира съвършено различен (макар и не по-малко оригинален) подход към проблема за

Националната идентичност в пост-модерния свят

основаващ се върху схващането за нея като, преди всичко, социално-психичен и културен феномен. Великолепният анализ, който тя прави на различните концепции за идентичността в социалната психология, както и на формирането на националната идентичност като колективна идентификация на личността и предизвикателствата на глобализацията към нейната устойчивост, и позволяват да формулира и новите параметри на националната идентичност в съвременната епоха. Доказвайки, че “дори в условията на криза, българската национална идентичност не само се съхранява, но дори се утвърждава в нов, модерен вариант”. Сред белезите на последния, Петкова посочва “спонтанната поява на нова национална масова култура в българското социо-културно пространство”, “белезите за преодоляване на чисто партийните разделения, вътре в широките народни слоеве”, “възраждането на етнокултурното самосъзнание на българите, живеещи в чужбина” и накрая (но не на последно място) “все по-голямото значение, което се отделя не само в съвременния свят, но вече и в България, на националната идея”.

Така, всяка по своему, авторките на двете книги стигат до един и същи извод: че тъкмо съхранявайки своята национална идентичност днешните българи биха могли да обърнат тежката си съдба в геополитическо преимущество, превръщайки се в в икономически, политически и културен посредник между Изтока и Запада, в особено средоточие на толерантен диалог и взаимодействие между иначе принципно различни традиции, ценности и идеали.