Основи на консерватизма

Едмънд Бърк е роден през 1729 г. в Дъблин в семейството на адвокат. Възпитаван от баща англиканец, майка католичка и учител квакер, Бърк е бил необичайно свързан със семейството си и своите приятели, широко скроен, със силно изразено чувство за морален дълг и уважение към различията. Корените на фамилията Бърк идват от англо-нормандското рицарство де Бурго, което се установява в Ирландия през 1185 г. след английската инвазия на острова проведена от крал Хенри II (1154-1189) през 1171 г.  Интересен факт за бащата на английския консерватизъм е неговата религиозна толерантност, която вероятно се корени в детските му години. До края на живота си той остава верен на англиканството, за разлика от сестра си Джулиана, която избира католическата вяра. Политическите му опоненти, многократно го обвиняват, че получава образованието си в колежа на йезуитите Св. Омер във Франция и поради тази причина прикрива своите тайни симпатии към католицизма. Въпреки толерантността си обаче, Бърк остава страстно религиозен през целия си живот, което слага забележим отпечатък върху творчеството му. Чувствителността на Бърк на тема взаимовръзки между култура и институции го кара въпреки крайния му скептицизъм да защити конкретните институции, подкрепящи вярванията и действията на едно общество, което провежда консервативна политика. Макар, че се обявява за религиозната толерантност, той силно поддържа официалната църква и въпреки, че неговият произход не е благороднически, не може да си представи общество без поземлена аристокрация.

Младият Едмънд получава средното си образование в Тринити Колидж. През 1750 г., когато е на 21 години заминава за Лондон, за да учи за адвокат, но намира правото за ограничаващо ума.  През 1757 г., се жени за Джейн Мери Нюджънт, дъщеря на католика Кристофър Нюджънт, доктор, който му осигурява специално медицинско лечение в Бат. След като завършва обучението си, за съвсем кратко преподава, но още в началото на преподавателската си дейност се отказва от нея и се отдава на литературна кариера. Една от причините за тази внезапна трансформация, вероятно се крие и във влиянието на артистичния кръг, в който се движи – Джонсън, Голдсмит, Рейнълдс и Гарик. Бърк става основател и редактор Annual Register, печатна трибуна за политика и литература, където публикува първите си статии като Защита на естественото общество от 1756 г. и година по-късно Философско изследване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото.

Литературата измества правото, но политиката успява да измести литература, когато през 1761 г. в продължение на 3 години Бърк е поканен за член на кабинета на генерал-губернатора на Ирландия лорд Халифакс. През зимата на 1765 г. новопоявилият се политик става член на Долната камара на британския парламент, като избран депутат от малкия избирателен район Уендовър. Веднага след това е поканен от бъдещия министър-председател Рокингам за негов личен секретар. Още с дебютната си реч в парламента Бърк остава запомнен, като изключителен оратор. Уилям Пит-старши дори възкликва:

Говори така, че да затвори устата на цяла Европа, всички трябва да се поздравим, че имаме такъв член на парламента.

Съвсем скоро след встъпването си в длъжност Бърк се налага като основен говорител и памфлетист на вигите на Рокингам, от чието име пише много от творбите си като Наблюдения върху скорошна публикация озаглавена (sic) Настоящето състояние на нацията и Размисли върху причините за настоящето недоволство.

Първата политическа задача, с която се захваща новият политик е адресирана към американските колонии. Като представител на колонията на Ню Йорк, той призовава парламента и своя електорат да имат по-умерени очаквания да бъдат по-внимателни в нападките помежду си. В някои от своите памфлети и речи посветени на проблема с отношенията с американските колонии, той предсказва разрушителния му ефект върху политическата система.

През 1774 г. Едмънд Бърк е избран за депутат от Бристол, вторият по големина избирателен район в Англия, в който предизборната надпревара е изключително ожесточена. Произнесената от него реч веднага след края на изборите става известна като израз на виждането, че връзката между членовете на парламента и техните избиратели трябва да бъде връзка на представителност, а не на делегиране. По време на американската война за независимост той прави редица изказвания в полза на американските колонии. Произведенията на Бърк в защита на американската революция понякога се смятат за изненадващи поради по-късните му нападки срещу Френската революция. Но според него исканията на американците се основават на традиционните позитивни права на англичаните да отхвърлят данъчното облагане без представителство, а не като тези на французите, чиито искания се коренят в абстрактни тези като тази за „естествените права на човека“.

На 14 юли 1789 г. във Франция разгневени тълпи щурмуват и превземат превърналата се в символ на абсолютисткия режим на Бурбоните Бастилията, а навсякъде в страната селяните нападат именията на аристократите и унищожават данъчните регистри. В разгара на августовските жеги депутатите в т.нар. Учредително събрание премахват изцяло социалната система на абсолютизма и датиращите от ранното Средновековие феодални права върху земята. През октомври няколко хиляди въоръжени жени нахлуват в двореца във Версай и принуждават кралското семейство да се премести в Париж. По всичко изглежда, че идеалите на равноправието и свободата започват да се реализират на практика.

Новините от Франция са приети с нескрит възторг в цяла Европа. В Британия прогресивните кръгове, удовлетворени само частично от успеха на Американската революция петнайсет години по-рано, с внимание следят как една от най-могъщите монархии на Стария континент рухва под напора на новите идеи. Особено любопитство е насочено и към начина, по който най-талантливите оратори на вигите в Парламента, с речите и перата си ще отговорят на предизвикателствата на времето. По неизбежност една от фигурите, чиято реакция се чака особено внимателно, е тази на Едмънд Бърк.

През 1790 г. преди още да се знае как ще завърши революцията във Франция излиза от печат съчинението, което ще обезсмърти автора на над 600 парламентарни речи в защита на свободата, прогреса и равноправието, и ще го нареди в редицата на най-великите мислители на човечеството от Античността до днес. С появата си “Размисли за революцията във Франция” предизвиква шок у английските политически и интелектуални кръгове. Бърк не само, че не подкрепя случващото се оттатък Ламанша, а създава текст, в който брутално атакува всеки аспект на Революцията, не спестявайки нищо от яростта, злъчта и иронията, които така добре владее. Един текст, който ще постави символичното начало на едното – и то със сигурност най-сложното – от трите големи идейни направления на Западния свят до ден днешен – политическия консерватизъм.

Провокиран от религиозните си убеждения, Бърк остро се противопоставя на теорията за обществения договор, според която обществото е вторично, плод на съзнателен волеви акт на своите членове. Въобще идеята за обществения договор, според него, има пагубен характер върху легитимността на всяка държава, тъй като тя дава правото всеки да се откаже от задълженията си ако пожелае. Нормалното функциониране на едно управление е невъзможно при такива условия, тъй като обществото не е плод на избор.

Основни принципи на консервативната мисъл у Едмънд Бърк

Централно място в произведението, превърнало един либерален политик и мислител в „баща на консерватизма“, представлява критиката на политическия рационализъм, чрез фронтална атака срещу основната идея на Просвещението – всесилието на човешкия разум. Предоверяването в човешките способности и атеистичното светоусещане, основано на възгледа за научната основа на прогреса, според Бърк водят до пагубни за обществото последствия, а унищожаването на наложилия се в продължение на векове ред, безбожието и отричането на мъдростта на предците, представляват безсмислен и опасен бунт срещу богоустановеното мироздание. Затова, на лудостта на французите, Едмънд Бърк противопоставя здравомислието на англичаните:

Ние не прегърнахме идеите на Русо; ние не станахме ученици на Волтер; Хелвеций не получи признание у нас. Не атеисти са нашите проповедници и не безумци нашите законодатели.

Освен тази базова парадигма, от тезите на Едмънд Бърк могат да се извадят още няколко ключови принципа, защото те са основата върху, която впоследствие ще бъде построена цялата сграда на политическия консерватизъм във всичките му основни направления – реакционен, либерален, национален, авторитарен и т.н.

Религиозност: Това е ключът към разбирането на консерватизма, възникнал в един свят на все по-агресивен атеизъм и мощно движение за секуларизация на държавата. От Бърк насетне, консерваторите, независимо дали ще принадлежат на реформаторската англо-саксонска, ретроградната френска или философско-мистичната немска традиция, еднозначно ще приемат, че съществува трансцедентен морален ред, независим и неподвластен на човешката воля. За дълго време, за европейската десница основите на съществуването на света и на човека няма да могат да бъдат обяснени рационално, а ще са закодирани единствено в Светото писание и в Църковното предание. Етика, морал и политика са немислими без вярата в свръхестествения Творец и обществото би западнало, в случай че влиянието на религията в него намалее. Според Бърк, Бог е създал и човека, и обществото; като последното служи, за да защитава човека и да му предостави истинските права (в противовес на измислените „естествени права“), които са божествен подарък – правото на свобода и правото на ред:

Религията е била, е и ще бъде в основата на всяко общество, защото: Ние знаем и се гордеем с това, че по своята същност човек е религиозно животно и че атеизмът е противен не само на нашия разум, но и на нашите инстинкти, и че той не може дълго време да тържествува.

При своето възникване и в повечето си проявления през ХІХ в. европейският консерватизъм е клерикален и тясно обвързан с основните християнски църкви с апостолическа приемственост (католическата, православната и англиканската). В страните с протестантска традиция консерватизмът изначално се намира в режим на отстъпление, доколкото трябва да приеме част от ценностите на рационализма.

Традиционализъм. Втората след вярата в Бога, фундаментална ценност на консерватизма е почитта към Традицията, убедеността, че в съществуващите обичаи, институции и дори предразсъдъци трябва да се пазят, защото в тях е закодирана мъдростта на предците. За рационалистичното мислене на Модерната епоха, единствената истина е логичната истина, а не истината на опита. За либералите от времето на Бърк е не просто възможно, а задължително всяка истина да се поставя под съмнение и не се допуска възможността нещо да бъде прието, само защото е служило успешно на предишните поколения. За самия него обаче, съвсем не е така:

Управление, базирано на отрицание на традицията, е пагубно за обществото. То унищожава доказани и работещи модели, за изработването на които са били необходими векове. Никоя абстрактна схема, колкото и гениален да е нейният автор, не е в състояние да достигне съвършенството, достъпно само чрез практиката. Обратно – един ред, който се е запазил през многобройни поколения, очевидно представлява огромна ценност и трябва да бъде обект на възхищение, а не на отрицание. Максималното, което може да се допусне, е да се направят известни промени, без да се унищожава основният принцип (по думите на Бърк – да се запазят добрите основи на старата сграда, а не да се рушат). Затова консерваторите винаги ще се застъпват за доказаните модели и ще се противопоставят на опитите да бъде напълно сринат съществуващият строй, независимо в името на колко съвършени идеи се предлага това.

Ключово понятие при консервативното разбиране за традицията представлява “континуитетът” – непрекъснатостта, чрез която човекът не само се опитва да се ориентира по миналото, но и да свърже минало, настояще и бъдеще. Непрекъснатостта и постоянството се считат за важно условие за органичното развитие на обществото, защото те позволяват да се използват достиженията на миналите поколения и благодарение на тях животът да е по-добър. От тази гледна точка традицията не е самоцел, а средство постигнатото от предишните поколения да бъде държано на разположение на сегашното.

Скептицизъм: Едно от най-шокиращите откровения на Едмънд Бърк (което предизвиква моментална негативна реакция) е неговата възхвала на предразсъдъка. В традиционното, построено върху принципте на християнската теология общество, Бърк би бил разбран, тъй като тезите му директно кореспондират с библейското разбиране за човешката природа. Човекът е изначално грешен, неговата природа е a priori несъвършена. Затова и всеки опит на човека да бъде предоставена неограничена свобода не може да доведе до нищо добро – не съществува възможност човекът със собствени сили да постигне съвършенството. Не, ако се освободи от всички окови и предписания, човекът няма да се устреми към доброто, а към злото. Всеки човек е тиранин по природа. Поради тази причина Бърк се отнася с изключително подозрение към всички теории, в основата на които стои идеята за човешката доброта. Без пътеводната светлина на религията, човекът е в състояние да заплаши собственото си съществуване. Скептицизмът към качествата на човешката природа по естествен път довежда и до скептицизъм към всеки опит в политиката да се прилагат научни или философски постулати.

Защо за политическия консерватизъм, принципът на скептицизма е толкова важен, не би могло да се разбере извън контекста на европейския ХVІІІ в., Рационализма, Просвещението и безграничната вяра в Разума. Безапелационната убеденост, че светът е устроен разумно (устройство, включително свеждано до математически формули), освен срещу религията и традициите се изправя срещу почти всички сфери на живота, опитвайки се да ги подложи на преоценка и дори на ревизия. Политическият рационалист вярва убедено във възможността да съществува съвършен свят, без войни, нещастия и конфликти, стига този свят да бъде построен отначало и по предписанията на Разума.

В противовес, Едмънд Бърк се обявява срещу всеки опит за обществена промяна, който не почива върху традицията или религията – концепциите за обществения договор, за човешките права, народния суверенитет, всеобщото избирателно право, националното самоопределение и т.н. За консерваторите е наивно да се вярва, че след като разумът разруши предразсъдъците и традицията – предварително обявени за лоши и вредни – той ще успее да изгради новите правила за човешко съжителство. Консерватизмът е дотолкова отрицание на всяка идеология и доктрина, че се отнася подозрително дори към опитите самият той да бъде дефиниран и мислен като социален проект. По този повод може да се цитира атрактивната мисъл на Клинтън Роситър, че “самото намерение да се изработи теория на консерватизма е в някакъв смисъл неконсервативен импулс”.

Пряко свързана с принципа на скептицизма на Бърк е неговата критика срещу либералната концепция за естествените права. Той, както и всичките му последователи категорично не приемат отъждествяването на „естественото” с примитивното и пред-политическото. Тъкмо напротив, за консерватизма природата на определено нещо не трябва да се търси в неговия начален и примитивен стадий, а обратното – във финалния стадий от неговото развитие, в който то е реализирало вътрешните си заложби, т.е. не само, че политическото съжителство не е отклонение от естествения ред, а е самият естествен ред. В контекста на Френската революция тази концепция оформя атаката срещу доктрината за обществения договор, която се оказва не само теоретично погрешна, но и политически разрушителна.[9]

Разсъждавайки в лоното на християнските си убеждения, Бърк остро се противопоставя на теорията за обществения договор, според която обществото е вторично, плод на съзнателен волеви акт на своите членове. В противовес на това се посочва аристотеловата теза, че за естествено състояние на даден предмет трябва да се приеме не първоначалното му състояние, а завършеното. Тогава обществото е естественото състояние, в което се предполага да живеят хората. Идеята за обществения договор има пагубен характер върху легитимността на всяка държава – защото от нея логично произтича следствието всеки да може да се откаже от задълженията си, стига да го пожелае. За Бърк няма как обществото да е плод на избор и не съществуват “естествени права”, които да са принесени в жертва на образуването му. Напротив – обществото само е гарант и единствена среда за реализация на истинските човешки права на защита, собственост и морално усъвършенстване. 

Аристократизъм, йерархизъм и неравенство: За Едмънд Бърк наред с религията, благородството е това, което стои в основата на европейската цивилизация и посегателствата върху него заплашват устоите на цивилизованото съществувание:

Защитата на традиционния свят от проектите за промяна превръща консерваторите в естествените защитници на традиционните елити от опитите за премахване на техните привилегии. Ако обаче приемем консервативния йерархизъм на Едмънд Бърк просто за респект пред авторитета на онези, чиято родова памет и съсловна традиция достигат до тъмните времена на Ранното средновековие, ще получим само част от цялостната картина. С него освен блян по изгубената епоха на рицарството, бащата на консерватизма предлага и своята формула за подредба на властта – аристократичния парламентаризъм. Това е на практика единственият модел, който може да спаси света от абсолютната демокрация, която според него е неконтролируема и поради това безнравствена:

Бърк често използва думата свобода, но нейната трактовка не води до равенство, а напротив – утвърждава неравенството. За британският мислител макар пред Бога и пред закона хората да са равни,  това не ги прави еднакви, защото по своята природа те притежават различни качества. Ето защо най-естествено е в живота те да постигнат различни резултати. Естествено и редно е да управляват тези, които се отличават с най-голям талант и добродетелност. Редно е този, който притежава по-голяма дарба и полага повече усилия, да получи съответно и по-значителен дял от плодовете на труда си, а в противен случай се стига до извращения.

Вследствие на йерархизма се появява още един ключов за разбирането на консерватизма момент – защитата на неравенството. В епоха, в която политическата мода в Европа дефилира под лозунга “Свобода, Равенство, Братство”, консерваторите се осмеляват да заявят, че социалното неравенство е неизбежно и дори нещо повече – че то е желателно. За консерватизма неравенството е не само стимул за развитие на цивилизацията, но и естествен резултат от човешката свобода и всеки опит за неговото преодоляване би я застрашил.

За Едмънд Бърк и за неговите последователи от англосаксонския свят, абсолютната неограничена монархия противоречи на консерватизма също толкова, колкото и абсолютната демокрация. Идеалът на консерватора за държавно управление трябва да включва на всяка цена контрол от страна на съсловен парламент, един модел, за чието символично начало се приема капитулацията на крал Джон пред неговите феодали в битката при Хейстингс през 1215 г. Затова консерватизмът на Бърк е аристократичен много повече, отколкото монархичен и точно тук идва основната му отлика с континенталния консерватизъм, която още през тези ранни години на неговото раждане, ще раздели консерватизма на две.

Със своята дейност Бърк успява не само да даде отговор на идеите на Френската революция и да подпомогне френските контрареволюционери, но и поставя основата на една традиция, която ще се превърне не просто в политическо учение и доктрина, а в начин на мислене и светоглед. При все това неговото интелектуално наследство не е достатъчно, за да се разбере многоликата природа на консерватизма. Като либерален и прогресивен консерватор, Бърк действително поставя началото на англосаксонската консервативна традиция.