Турската заплаха

За всеки един български патриот, съществува една аксиоматична истина. Турция е враг - геополитически, исторически и най-вече цивилизационен неприятел. И ако с една светска Турция, бихме могли да поддържаме нормални отношения, то с една ислямска диктатура, това е невъзможно. Ердоган упорито преследва стратегията за връщане на политическото, икономическо и военно влияние на Турция в рамките на старата Османска империя. Как обаче Ердоган следва своята стратегия и защо Европа продължава да му лакейства?

За да разберем по-добре динамиката на международната политика, трябва внимателно да разгледаме влиянието на историята. В случая с Турция историята наистина може да бъде много добра отправна точка за анализ.

Съвременна Турция е продукт на разпадането на Османската империя. Векове наред османците са били водещата регионална суперсила. В зенита си те са владели територии от Мека до Будапеща и от Атлантическия океан до Персийския залив. Тяхното нашествие е спряно чак пред портите на Виена от християнската коалиция, водена от Ян Собиески. Без никакво съмнение, Османската империя е сред великите сили на международната сцена през късното средновековие.

В крайна сметка Империята отслабва поради редица фактори. Първо, след епохата на Великите географски открития и последвалата индустриална революция, Европа стана континет на технологията. Второ, в онзи момент самата Османска империя упорито е заседнала в средновековието и отказва да се модернизира. Когато пък го прави през 19ти век, то тя вече е изостанала от останалата част на Европаа. И така в началото на 20-ти век „болният човек на Европа” рухна. Призивите за реформи от фракцията на „младотурците“, са може би основният катализатор на залеза на Османската империя.

С този крах се ражда новата турска държава - Турската република. Тя разбира се има своя герой - Мустафа Кемал паша, наричан Ататюрк, който е първият й президент. Като президент на новосформираната Турска република, Ататюрк инициира строга програма за политически, икономически и културни реформи с крайната цел за изграждане на модерна, прогресивна и светска национална държава. Така в Турция се стига до национален консенсус - Турция ще се опита да стане европейска и да се модернизира.

Така днес – век по-късно идеята на Ататюрк да реформира страната се проваля. Откакто Партията на справедливостта и развитието (APK) пое властта през 2002 г., има последователно отстъпление от секуларизма комбинирано с тенденция за връщане към ислямизма.

Турската външна политика в светската епоха винаги е била реактивна: изчакване, докато нещо се случи и след това просто защитаване на собствената си позиция. След края на Студената война обаче започна процес на преосмисляне. В основата на този процес е предложената от Ахмет Давутоглу концепция за национална стратегия за турската външна политика, наречена „Стратегическа дълбочина“. Тази доктрина по-често се нарича неоосманизъм. Основната предпоставка на Давутоглу е, че Турция трябва да работи за подновяване на политическото, военното и икономическото влияние на Османската империя. Днес Турция работи активно за постигането на тази цел.

През 1974 г. Турция незаконно окупира Кипър и днес добива природни богатства там. Това може и да ни се струва абсурдно, тъй като Турция окупира територията на държава-членка на ЕС и използва нейните ресурси, но всъщност е реалност. ЕС от години отказва да заеме категорична позиция против турската агресия в Кипър.

Освен това Турция подкрепя радикалните ислямисти в Близкия изток. Това е особена загриженост в Либия, тъй като виждаме, че Ердоган очевидно иска да наложи Турция като основен фактор в конфликта чрез изграждане на военни бази. Ако успее, цялото Източно Средиземноморие ще бъде под икономическото и военно влияние на Турция. Това би било първият голям морски успех на доктрината на неоосманизма.

​​

Вярвам, че ЕС трябва да предприеме всички възможни мерки, за да противодейства на турското влияние. Не само в Средиземноморието, но и в Близкия изток и на Балканите. Турция не е европейска държава, нито културно, нито цивилизационно, нито исторически. В този смисъл пълноправното ѝ членство в Европейския съюз нито е нужно, нито е възможно. Не можем да си позволим ислямистка диктатура да се намесва на всяко ниво в нашия квартал. Крайно време е нашите западни съюзници да го проумеят. Ислямистите не са ни приятели или съюзници. Ислямистите не могат да бъдат част от нашата цивилизация. С ислямистите не се преговаря.