Ердоган – естествената граница на Европа

Още с падането на Константинопол и трайното настаняване на Османската империя на европейския континент, Великите сили си дават сметка, че новата държава ще бъде неизменна част от международните отношения. Основана е в края на 13 век в Северозападен Анадол в град Соют от турския племенен лидер Осман I. След 1354 г. османците преминават в Европа и със завладяването на Балканите османският бейлик се трансформира в трансконтинентална империя. Османците слагат край на вековната Византийска империя с превземането на Константинопол на 29 май 1453 г. от Мехмед II. По-късно Османската империя е обявена за халифат, след като османският султан става и халиф – владетел на светите градове Мека и Медина.

Културните и религиозни различия, както и войнствената политика на османските турци, правят мирното съжителство с европейците сложна задача. Така се зарежда и т.нар. „източен въпрос“, отнасящ се до европейските територии на Османската империя и народите, попаднали в нейната граница. Европейските Велики и Русия започват серия от войни срещу султаните, които водят до освобождението на България, Гърция и държавите от Западните Балкани.

Изостаналостта на Османската Империя, както и жестокото управление на султан Абдул Хамид II вредят и на турското население. Това води до младотурската революция, целяща да реформира управлението на империята и да превърне Турция в светска държава. Това бива постигнато едва след Първата световна война. През 20-те години на XX в. Мустафа Кемал Ататюрк извършва редица радикални реформи, целящи да направят Турция демократична република, следваща европейските принципи и ценности.

След реформите, Европейските общности дават статут на страна кандидат член за присъединяване на Турция след заседанието на Европейския съвет в Хелзинки през декември 1999 г.

На заседанието си от 16 - 17 декември 2004 г. Европейският съвет прецени, че Турция е изпълнила в достатъчна степен критериите за започване на преговори за присъединяване.

Турция значително напредва по пътя за ЕС, докато Ердоган не започва недемократичните си реформи в републиката. След като от министър-председател, става президент, турският лидер потушава опит за преврат срещу него и провежда референдум, чрез който придобива цялата изпълнителна власт.

Освен граничещата с диктатура държавна политика, Ердоган индоктринира и на религиозна основа, при това не само в Турция. Намесата му във вътрешната политика на България и други съседни държави чрез мюсюлманските малцинства е осезаема и призната от неговия кабинет.

Въпреки че държавата му е със статут на кандидат за членство, а също и член на НАТО, турският президент си позволява да извива ръцете на европейските лидери и ЕС в цялост, като заплашва с пропускане на огромен миграционен поток и влошаване на бежанската криза в Европа. От своя страна, ЕС постоянно отпуска помощни средства за удържане  на този поток и изграждането на необходимата инфраструктура за изграждане на временни лагери.

Тази негова политическа линия кара много анализатори да го сравняват с османските султани. Ердоган неведнъж е обявявал, че се застъпва за всеки един мюсюлманин, не само в Турция, но и в Европа. Той стига и по-далеч, като определя негови „сърдечни граници“, които далеч надхвърлят територията на Турция и включват в границите си области от други, а и цели съседни държави. Това напомня за политиката на силно религиозната Османска империя, особено по времето, когато е управлявана от султани, определящи себе си за халифи.

Президентът доказа, че тези негови твърдения не са просто риторика след убийството на френския учител Самюел Пати и реакцията на френския президент Макрон. Ердоган яростно осъди изявленията на държавния глава на Франция, както и карикатурите на Шарли Ебдо, при това не само словесно. Турският лидер призова към бойкотиране на френските стоки от всеки един мюсюлманин. Това напълно противоречи на европейските политики и принципите на свободния пазар, и представлява „морална търговска санкция“. Няколко арабски страни последваха призива на Ердоган и обявиха бойкот на френските стоки.

Достигна се до дипломатически действия, като френските и турските външни министерства привикваха и отзоваваха свои представители. Прокуратурата в Анкара започна разследване срещу Шарли Ебдо за карикатура, изобразяващия турския президент по бельо.

Освен това, мюсюлманските общности реагираха в тона на политиката на турския президент, като насочиха вниманието си не към проявите на радикален ислям, а към реакцията на Макрон и другите европейски лидери. Социалните мрежи се превърнаха в поле на език на омразата.

Агресивната риторика от страна на Ердоган не беше подмината и от радикалните ислямисти. Всяка негова реч и атака срещу Шарли Ебдо и европейските правителства беше приета радушно от по-крайно настроените мюсюлмани, като се стигна и до крайности. В катедралата в Ница бяха убити трима души. Последва и терористичен акт във Виена, което може да се приеме като показател, че радикалните ислямисти не атакуват само Франция, а цяла християнска Европа.

Тези действия на турския президент и последиците от тях повдигат много въпросителни относно статута на Турция за кандидат член на ЕС. Политиката на Ердоган е в категорично противоречие с европейските ценности и принципи на свободен пазар и свобода на изразяване. Бойкотът на европейски стоки, както и шантажът и използването на нелегални мигранти като разменна монета ясно доказват, че турският президент е естествената граница, която ЕС не трябва да пренебрегва.