Патриотизмът е неразделна част от консерватизма

В съвременния свят доминират три основни политически идеологии. Либерализмът е идеологията на индивидуализма, свободния пазар, върховенството на закона и неограниченото право на живот, свобода и собственост, за сметка на ограничените пълномощия на държавата. Той обикновено се асоциира с имена като Джон Лок, Адам Смит, Томас Джеферсон, Имануил Кант или Джон Стюарт Мил. Основната му социална база са средната класа и буржоазията в търговските, индустриални и индустриализиращи се общества. На свой ред, социализмът се основава върху теории, вариращи от социал-демократическия реформизъм до умерения марксизъм и радикалния, революционен ленинизъм и маоизъм. Тези теории се различават по въпроси като възможността социалните промени да бъдат реализирани с демократични или революционни средства, за ролята на демокрацията в социалистическата държава, както и за степента на държавния контрол над икономиката, но са единни по отношение съществената роля на държавата в икономическата сфера, икономическото равенство, необходимостта от национализация на ключови производства и държавна подкрепа за обезпечаване икономическото благополучие на социалната база на социализма – бедните, пролетариатът и селяните.

За разлика от либерализма и социализма,

Класическият консерватизъм

(т.е. този, свързван с имената на Едмънд Бърк или Жозеф дьо Меестр) не е насочен към реализацията на някакъв специфичен проект за по-добро обществено устройство. Той представлява, по-скоро, отношение към реда и промените, основаващо се на стремежа към съхраняването на първия, противодействайки на последните. Целта на консерватизма е “да съхрани и защити” установените социални, икономически и политически институции и култура. Консерваторите обаче, могат и да подкрепят умерените промени в съществуващия порядък, за да предотвратят рухването му или пък избухването на революция. И, в този смисъл, истинска антитеза на консерватизма, са не либерализмът или социализмът, а по-скоро радикализмът.

За разлика от “традиционния” и “класическия”, тъй нареченият “неоконсерватизъм” (аз самият предпочитам термина “идеологически консерватизъм”), възникнал в САЩ и Западна Европа през 70-те и 80-те години на ХХ век, е свързан тъкмо с развитието на търговията и промишлеността, на laisser faire-капитализма, на частната инициатива и минималната държавна намеса в икономиката. Исторически той се асоциира с интересите на собствениците, частните предприемачи и новата буржоазия. И, докато “класическият” консерватизъм не разполага със собствен проект и програма за фундаментални преобразувания, “неоконсерватизмът” определено притежава такъв проект, опитвайки се да го реализира по пътя на “консервативната революция”. За него, както справедливо отбелязва Гертруд Химмелфарб, тя е не просто празно словосъчетание, а нещо съвсем реално.

Епохата на студената война създаде благоприятни условия за консерваторите и определени трудности за либералите на Запад, и в частност, в Америка. През този период на американската нация противостоеше една свърхдържава, притежаваща огромни ресурси, мощна технологично развита отбранителна промишленост, петмилионна армия, хиляди ядрени бойни глави, многочислени съюзници и сателити от различни континенти, както и месианска и впечатляваща в интелектуално отношение идеология, изповядвана от различни политически движения с милиони привърженици по целия свят. Америка (и Западът) се оказа в опасност и естественият консервативен отговор на предизвикателството на световната революция бе формулирането на политика, предназначена да спре тази заплаха. Още повече, че комунистическата идеология бе пълна противоположност на “неоконсервативната”. Така, органичната сплав между идеология и национален интерес, превърна сдържането на СССР и поражението на комунизма в основна цел и на “класическия” консерватизъм, и на “неоконсерватизма”, както впрочем и на преобладаващата част от американското (западното) общество, с изключение на малцина дисиденти-интелектуалци.

От друга страна обаче, американските либерали, макар и съзнавайки що за зло е комунизмът, недооценяваха опасността от него, подчертавайки важността на другите – чисто либерални – задачи на външната политика на САЩ, като подкрепата за икономическото развитие, намаляване на неравенството, ограничаване на тиранията и защитата на човешките права. Все пак, по време на студената война и републиканците, и демократите в Белия дом, съумяха да подчинят тези, иначе важни, задачи на основната цел – сдържането на комунизма. Така, съветската заплаха превърна консерваторите в защитници на американските либерални институции, а американските либерали – в изразители на идеите на класическия консерватизъм.

Краят на студената война

обаче, сне от дневния ред необходимостта от подчиняване основните цели на либералната външна политика на изискванията, свързани с националната сигурност пред лицето на съветската заплаха. Либералите внезапно се оказаха свободни да “наложат доброто” (така, както те самите го разбираха) на света, а господстващото положение на Америка, като единствена свръхсила, им даде и необходимите средства да го направят. Резултат от всичко това стана тоталното разширяване на американската ангажираност в световните дела, все по-честото използване на “хуманитарни интервенции” и налагане разбирането за “външната политика като социална дейност”.

На свой ред, консерваторите несъмнено се почувстваха объркани след края на глобалното противопоставяне. За разлика от либералите, те дълго време не можеха да формулират някакви дългосрочни консервативни цели, а външнополитическите им позиции варираха между различните форми на интервенционизма, реализма, идеализма, национализма, протекционизма и свободната търговия. Липсата на реална външна заплаха за американското (западното) общество и институции, доведе до това, че класическият консерватизъм, на пръв поглед, окончателно загуби всякакъв смисъл.

Междувременно обаче, през 70-те и 80-те години възникна “неоконсерватизмът”, като модерно въплъщение на “идеологическия консерватизъм” и доминираща форма на консервативното мислене в края на ХХ век. Негов интелектуален кръстник бе Милтън Фридман, най-яростен апологет – Ървин Кристол, а политически изразител Роналд Рейгън (в Европа – Маргарет Тачър). Веднага след края на студената война стана ясно и наличието на много сериозни различия между американския неоконсерватизъм и класическия консерватизъм по отношение външната политика на САЩ. Оказа се, че и “неоконсерваторите”, подобно на либералите, искат да използват американската мощ за разпространяването на “американската мечта” в целия свят. Наистина, те разглеждат Съединените щати, преди всичко, като “световен полицай”, докато либералите – най-вече като “глобален социален работник”. И едните, и другите обаче се обединяват около признаването на глобалната мисия на Америка в налагането на “доброто” на планетата, докато за класическите консерватори най-важно бе съхраняването на благополучието вътре в страната.

Въпреки всичко, съществуват редица

Изходни постановки и понятия

обединяващи класическите консерватори и “неоконсерваторите” и отличаващи ги от съвременните либерали и привържениците на социалистическите идеологии. Този набор от фундаментални консервативни принципи не предполага задължително наличието на ясна позиция по конкретните политически въпроси, но очертава рамките за дискусия в консервативното пространство. И така, кое обединява съвременните консерватори?

Навремето, във впечатляващия си труд “Консерватизмът в Америка”, Клинтън Роситър формулира следните фундаментални консервативни принципи:

приоритет на свободата пред равенството;

осъзнаване на потенциалната опасност от “тиранията на болшинството”;

разбирането на човешките права като нещо придобито, а не изначално съществуващо;

определящото значение на частната собственост за свободата, реда и прогреса;

съществената роля на религиозното чувство за индивида и на религията за обществото;

консервативната мисия на образованието;

наличието на непоклатими и вечни принципи на универсалната справедливост.

Наред с тях, според Роситър, “неоконсерватизмът” приема и такива принципи на класическия консерватизъм като тези за “противоречивата и неизменна човешка природа”, “естественото неравенство между хората”, “нуждата от баланс между правата и отговорностите, свободата и задълженията”, “значението на традиционните институции, ценности, символи и ритуали”, както и “необходимостта от такава власт, която да се отличава с достойнство, авторитет, легитимност, справедливост, уважение към конституцията и съзнание за границите, в които може да се упражнява”. Изброеното по-горе действително формулира изчерпателно същността на консервативната идея. Има обаче три много характерни черти на консервативното мислене, които заслужават особено внимание, отчитайки съвременните измерения на традиционното противопоставяне между консерватори и либерали. Става въпрос за вярата в Бога, концепцията за човешката природа и национализмът.

За разлика от либерализма, консерватизмът се корени в религията. Докато либералите гордо обявяват индивида едновременно и за творец, и за мерило на нещата, твърдейки, че хората и обществата сами определят за себе си, кое е добро и кое лошо, консерваторите са убедени в съществуването на Бога и на божествения закон, който е неподвластен на човека. Те смятат, че, отхвърляйки съществуването на Бога и на висшия закон, превъзхождащ възможностите на човешката воля, индивидът е обречен да се подхлъзне надолу, по пътя към “моралната анархия”. Или, както отбелязва Томас Елиът, “Ако не вярвате в Бог, обикновено започвате да вярвате в хора като Хитлер или Сталин”.

Именно религията е източника на консервативната концепция за човешката природа и отношенията между хората. Консерваторите не приемат либералната (заимствана по-късно и от социалистите) идея за изначално присъщото на хората добро, както и че злото в света е продукт единствено на лошите институции или на неправилната политика. Според тях, злото може да бъде ограничено, но не и унищожено, просто защото и то, както и доброто, е заложено в самата природа на човека. Затова консерватизмът разглежда конфликтите и войните като неизбежна проява на човешката природа, подчертавайки, че те не са просто резултат от недоразумения, недостоверна информация или недалновидност, а се коренят в човешката природа, егоизма и вечната борба за богатство, сигурност и власт. Либералите смятат, че и двете страни в конфликта са еднакво заинтересовани от постигането на споразумение, консерваторите пък са убедени, че те еднакво са заинтересовани от победата в него. Либералите (също както и социалистите) вярват, че войните са отклонения в отношенията между хората, които могат да бъдат отстранени по пътя на диалога, разширяването на международната търговия или създаването на глобални международни организации. Позицията на консерваторите (както я изразява Робин Фокс например) е, че “войните не са болест, която може да се лекува, а част от нормалните човешки отношения - те, както и религията или проституцията, са отговор на основни човешки страхове и очаквания”.

Затова, отчитайки природата на нашия свят, консерваторите поставят предаността към Отечеството редом с онази към Бога. Патриотизмът е основната консервативна добродетел, а самите консерватори са верни във висша степен на своята страна, нейните ценности, култура и институции. И за разлика от болшинството либерали те оценяват международните организации (като ООН или НАТО) в зависимост от това, доколко съдействат за укрепване благополучието на собствената им нация. Консерваторите, освен това, са убедени, че външната политика трябва да отговаря на националните (а не на общочовешките) интереси и категорично се противопоставят на намесата на различни международни организации или съдилища във вътрешните работи на суверенните национални държави. Докато либералите са склонни да разглеждат “националната гордост” като “морално опасна”, предпочитайки космополитизма пред патриотизма, консерваторите, напротив, следват тезата на Коулридж, че “истинският патриот презира фалшивите идеологии, опитващи се да ни убедят, че космополитизмът е нещо по-благородно от национализма или, че човечеството, като цяло, е по-достойно за обич, отколкото нацията”.

Легитимността на националната държава

Всяка “специфична идентичност”, от либерална гледна точка, е опасна, тъй като уж създавала разграничителни линии между понятията “ние” и “те”. Затова либералите предпочитат да мечтаят за времето, когато (по думите на Строуб Талбот) “националният статут окончателно ще загуби значението си и всички държави ще признаят върховенството на единната глобална власт”.

Впрочем, изявите на антинационални чувства не се ограничават единствено в кръга на либералните академични среди, те намират място и сред част от американския (западния) бизнес-елит.

В целия свят, но особено в Съединените щати, икономическата глобализация прокарва непрекъснато разширяваща се пропаст между денационализираните елити и националистически настроените маси. С все по-голямо влияние се ползва транснационалната “класа”, състояща се от бизнесмени, високопоставени чиновници, учени и журналисти, представителите на която постоянно пътуват и взаимодействат помежду си, отстоявайки политика за развитие на неограничената от нищо свободна търговия, инвестициите, печалбите и разпространението на либералната демокрация и пазарната икономика върху територията на цялата планета. Тези цели обаче, нерядко влизат в противоречие с икономическите интереси и културните традиции на широки слоеве в различните общества. Като в следствие от това (както предупреждава и Кофи Анан) се наблюдава мощна националистическа, антилиберална и популистка реакция срещу глобализацията. САЩ също не са защитени от тази тенденция.

Днес богатството и мощта на Америка достигнаха своя връх, което обаче не може да се каже и за националното единство, икономическата справедливост и културната цялост на американското (западното) общество. В по-широк смисъл, американската национална идентичност е изправена пред предизвикателствата на мултикултурализма, който я ерозира “отдолу”, и на космополитизма, подриващ я “отгоре”. Патриотизмът отдавна не е на мода сред значителна част от американския елит. Може би в бъдеще, най-сериозните външни заплахи за САЩ ще идват от Китай, Русия, ислямския свят, или някаква враждебно настроена коалиция от държави. Днес обаче, фундаменталните заплахи за американското единство, култура и мощ са много по-близо. Те са вътре в нас. И необходимият консервативен отговор на това предизвикателство е тъкмо в

Подкрепата на здравия национализъм

който трябва да потвърди актуалността на няколко важни за всички нас истини: Америка е религиозна страна, патриотизмът е достойнство, универсализмът няма нищо общо с американизма, а национализмът не означава изолационизъм.

Тези истини се разбират от американския народ. А, обявявайки се за обвързани с Бога и страната си, консерваторите действително се отличават от повечето либерални западни елити, но пък са на едни позиции със собствената си нация. Америка, в значителна степен, се е формирала на базата на християнските ценности и в протежение на цялата ни история чуждестранните наблюдатели подчертават силната привързаност на американската нация към вярата. Днес тази характеристика е вярна дори в още по-голяма степен, отколкото преди. Неслучайно всички социологични проучвания показват, че американците са и по религиозни, и по-патриотично настроени от всички останали нации. Патриотизмът и религията продължават да са централни елементи на американската идентичност.

Американското общество, за разлика от американския либерален елит, демонстрира здрав национализъм и във възгледите си по основните въпроси на външната ни политика. Така, проведеното преди три години от Чикагския съвет по международни отношения изследване на общественото мнение, показва, че американците се придържат към твърде консервативни схващания по отношение на бъдещето: 53% от тях смятат, че ХХІ век ще бъде по-жесток, отколкото ХХ-ти (докато принадлежащите към либералния елит мислят точно обратното). В същото време, докато според либералния елит неразпространението на ядреното оръжие, борбата с тероризма и поддържането на военното превъзходство на САЩ трябва да бъдат основни задачи на американската външна политика, огромното болшинство редови граждани на Америка са на мнение, че най-важните проблеми са борбата с наркотрафика, нелегалната имиграция и обезпечаването на работни места вътре в страната. Обществото е твърде критично настроено и към поддържаните от либералния елит програми за оказване на икономическа помощ и осъществяване на военни интервенции в чужбина. В същото време обикновените американци подкрепят ръста на разходите за отбрана, докато повечето представители на елита се обявяват против.

Всичко това показва, че здравият национализъм може да бъде твърде привлекален за обществото и е в състояние да послужи като реална алтернатива на разделящият го мултикултурализъм, ксенофобския изолационизъм, и космополитния “универсализъм”. Национализмът е фундаментът, стъпвайки върху който биха могли да се обединят всички консерватори, в стремежа си за реализирането на американските интереси в света и постигането на национално единество в самата Америка.