Правото на самозащита и самоотбрана. Част 1.

Настоящата поредица от две статии ще се постарае да направи сравнителен анализ на проблемите и предизвикателствата пред самоотбраната в САЩ и ЕС...

Темата за оръжията и масовото им законно разпространение сред гражданите винаги е будила подозрение и недоверие сред една част от обществеността. Това е така на пръв поглед, заради редица причини, в ядрото на които все пак стои стереотипната рамка, удобно преразказана, така че да изглежда възможно най-привлекателно от медийния мейнстрим.

 Медиите редовно и за сметка на това разточително ни информират за всяка открита стрелба от психически нестабилен гражданин в Съединените американски щати. Информират ни за всеки неволен инцидент и жертва на неправилна употреба на оръжие в домашни условия или неговото съхраняване. Още повече цялата филмова индустрия, не малка част от художествената литература и видеоигрите пресъздават пред нас свят, в който оръжието е използвано предимно за насилие. То е в центъра на океанът от насилие, чиито инструмент е то.

 Всичко това несъмнено отблъсква и плаши част от гражданите. В по-общ и повърхностен прочит, може би и застъпниците на това схващане имат своите основания да се притесняват от масово въоръженото общество. Истината обаче е диаметрално противоположна на онова, което ни се насажда като начин на мислене. В подкрепа на тезата си ще използвам фактът, че Бащите основатели на Съединените американски щати са предвидили Втората поправка от тяхната Конституция, не къде да е и кога да е, а веднага след Първата поправка.

Първата поправка гарантира свободата на словото, на пресата, свободното упражняване на религия и правото на мирно събиране и подаване на петици. Това показва, че не просто са разбирали необходимостта от това обществото да бъде въоръжено, а са поставили това право като гарант за защитата на демокрацията над тиранията и за това обществото да има начин да се съпротивлява над всеки опит на посегателство на властта над него. Това разбира се е в макроплан, с историческа препратка и в контекста на демократичните държавни процеси при формирането на една млада нация като американската.

Ако трябва да приведен случващото се в нашата добра стара Европа, то случаят е много по-специфичен. Европейският континент е отдавна разоръжен, като цялото делегирано право на защита е дадено на органите на реда. Масовата и пълзяща от години миграция на хора от Близкия изток и Африка към Западна Европа, а в последните месеци отново наблюдаваме нейното засилване, покрай конфликта в Афганистан. Всичко това създаде редица предпоставки коренното местно население на Европа да се чувства все по-застрашено. И не без основание. Напредването на мигрантските потоци и трайно установяване на хора, предимно млади мъже, които не е задължително да бягат от война са факт. Икономическите емигранти, които просто  търсят по-добри условия за живот и достатъчно усложлива социална система, пренасят своята култура, а често и маргинализирано поведение и отказват да спазват порядките на хилядолетната цивилизационна европейска традиция, която добронамерено ги е приютила.

Доказателствата за това съвсем не са само теоретични. Всекидневни са нападенията на „малцинствени“ групи над коренното и местно население. За съжаление хиляди са случаите на изнасилвания, грабежи, убийства – всяка година. В Източна Европа и по-специално България спецификата ни поставя в ситуация на демографска криза – висока смъртност и ниска раждаемост. Успоредно с нея наблюдаваме застаряване на населението, миграция на млади и трудоспособни българи на запад, както и към големите градове. Резултатът от това е, че в малките и слабо населени места в страната остават да живеят малко на брой хора, най-често възрастни, които не могат да разчитат на друг да опази собствеността и животът им, освен на тях самите. За съжаление най-често те не успяват да опазят нито едното, нито другото.

И в двата примера, заедно с техните специфични условия, животът на честните, почтени и спазващи закона граждани може да бъде много по-спокоен ако правото им на защита бива поверено на тях самите. Не само не е необходимо да бъдат ограничавани честните и спазващи закона граждани от право да притежават оръжие – това следва да бъде насърчавано, като допълнителен метод за справяне с престъпността и превенция, а и като колективно подпомагане в борбата срещу евентуални терористични нападения.