Кризата на европейския проект

Бъдещето на Европа изглежда все по-несигурно, това е заключението на множество хора предвид всички кризи, които притиснаха ЕС и изваждат на показ разделителните линии между държавите. Дали ще говорим за здравната, икономическата или политическата криза, ЕС изглежда все по-разделен. Но нека разгледаме в дълбочина случващото се към момента.

Сегашното състояние на Съюза

Ако се стремим към достоверна прогноза се налага първо да очертаем онези устойчиви параметри или тенденции, които са най-значими за характеристиката на текущото състояние на системата.

След това се налага да бъдат определени най-значимите вариращи фактори, чиято интензивност не може да бъде еднозначно прогнозирана. Накрая следва да бъдат определени възможните сценарии за развитие на системата в зависимост от различното значение на вариращите фактори.

Когато става въпрос за фундаменталните устойчиви параметри, описващи сегашното състояние на ЕС, следва първо да отбележа, че въпреки всички кризи Съюзът продължава да функционира. Макар че се сблъсква с много сериозни проблеми и е крайно неефективен в някои сфери, ЕС достатъчно добре се справя в други и дори реализира нови проекти за задълбочаване на интеграцията. Усъвършенстваната система за управление в еврозоната работи, а институциите на ЕС последователно реализират многобройните отраслови политики. Въпреки затрудненията, като цяло, в пространството на ЕС функционират инклузивни общества, стабилни демократични политически реживи, високоразвитие икономики и (поне в т.нар. Стара Европа) ефективни системи за социална защита. Качеството на живота в ЕС продължава да е по-високо, отколкото в повечето други региони на света.

В същото време, продължава спадът в раждаемостта, застаряването на населението и съкращаване броя на трудоспособните граждани. Именно това е и основната причина за слабия икономически растеж още преди пандемията, който ще се запази и в дългосрочна перспектива и няма да позволи преодоляването на икономическите диспропорции. Впрочем, това определя и продължаващото търсене на работна ръка от чужбина. От друта страна, притокът на мигранти означава запазване и дори задълбочаване на проблемите, свързани с недостатъчната им интеграция в приелите ги общества, ръст на социално-политическите разходи и такива допълнителни рискове, като религиозния радикализъм и вдъхновения от него тероризъм.

Няма как да изчезнат разнообразните и имащи различен характер кризи, с които ЕС се сблъсква през последното десетилетие. Понякога те са породени от провалите на регулацията от страна на европийските институции,  друг път Съюзът бива набеждаван за виновник за грешките на националните правителства в ситуации, когато ЕС, като организация, няма нито пълномощия, нито ресурси за да реагира на възникналата криза (например здравната политика в контекста на пандемията от коронавирус). Много кризисни явления имат многопластов характер, развивайки се както на общоевропейско, така и на национално равнише. Въпреки това обаче, поне засега не съществува реален риск от (пълно)разпадане на ЕС.

Съществуващите в рамките на Съюза дисфункции са очевидни на фона на общата криза на неолибералната глобалистка идеология. Което засилва търсенето на популистки и дясноконсервативни политически проекти, традиционно апелиращи към различни аспекти на националистическата идеология и тезата за необходимостта от „силна” държава. Имено затова за тези сили е характерна и евроскептичната реторика. В същото време последните избори за Европейски парламент през 2019 очертаха и границите на тяхното влияние. На общоевропейско равнище, всички евроскептични групи, включително онези, които са част от консервативния „мейнстрийм”,  разполагат с около 30% от местата в Европарламента. При това повечето са „меки евроскептици”, които не искат разпадането на ЕС, а само връщането на част от пълномощията от Брюксел към националните правителства. Което означава, че около 70% от европейския елит подкрепя постигнатото от Съюза ниво на интеграция, а значителна част от него се обявява за допълнително прехвърляне на пълномощия към общоевропейските институции.

От друга страна, т.нар. Brexit изисква нов поглед към тезата за цикличния характер на интеграционния процес. Преди този цикъл се разглеждаше като редуване на периоди на растеж и застой, сега обаче се допуска, че в най-ниската чяст на всеки цикъл може да се наблюдава и регрес. Хипотетичната частична дезинтеграция в ЕС може да се реализира под формата на частична декомунитаризация на отделни политики, т.е. прехвърлянето им към националните правителства и/или промяна на методите на управление на съюзно ниво, например връщане към междуправителствените механизми за вземане на решения, минимизирайки влиянието на общоевропейските институции.

В сегашните условия само в малко държави членки на ЕС правителствата могат да си позволят да подкрепят последователното задълбочаването на интеграцията по широк кръг въпроси. Повечето европейски лидери са принудени да отчитат вътрешнополитическата динамика и специфичните национални интереси и са склонни да търсят общи решения на общоевропейско равнище само по някои въпроси, докато по други са готови да минимизират ролята на ЕС за да запазят (или да си върнат) възможността да провеждат национална политика.

Определящите фактори на развитието на ЕС

Сред променливите фактори, които ще определят развитието на Съюза в дългосрочна перспектива, можем да изтъкнем следните:

Мащабите и продължителността на икономическата криза, която започна през 2020 и в тази връзка, способността в условията на продължителен период на икономическа турбулентност да се гарантира социалната справедливост и, като следствие от това – социалната стабилност. Ще напомня, че социалната политика е отговорност най-вече на националните държави. Дасега ЕС можеше да помага на отделни страни членки само с помощта на инструментариума на Европейската Централна банка (EЦБ) за стимулиране на икономиката и като намали изискванията за балансирани национални бюджети. И двете средства вече се използват активно.

Способността да се демонстрира икономическа и, следователно, политическа солидарност на „силните” страни членки към „слабите”, каквато е и България. Десетгодишнана дискусия за трансферния съюз и еврооблигациите навлезе в решаващата си фаза. Публикуваната през май 2020 френско-германска инициатива за създаване на Европейски фонд за възстановяване (първоначално известен като план „Следващо поколение ЕС”), който – според решението на Европейския съвет от юли – разполага с бюджет от 750 млрд. евро, означаваше принципна промяна в позицията на Берлин. Разбира се, като всяко компромисно предложение, то моментално стана обект на критики както от страна на потенциалните донори, така и на държавите-реципиенти. При това не бива да се изключва напълно в крайна сметка тази инициатива да се окаже изпразнена от съдържание.

Либерализацията на трудовия пазар като реакция на технологичните промени (роботизацията и цифровизацията), чиито съпътстващ фактор може да се окаже съкращаването на социалните гаранции. В Европа е налице мното сериозна съпротива срещу тези процеси. Но, заради необходимостта да повишат конкурентоспособността и да стимулират икономическия растеж, много страни от ЕС, без оглед на икономическите си предпочитания, ще бъдат принудени да предприемат стъпки в тази посока. Тези тенденции могат да допринесат за дестабилизиране на обществено-политическата ситуация, както и да съдействат за раздалечаването на моделите на икономическата политика на страните членки.

Задълбочаванено на икономическите различия между по-развитите (Северна и Западна Европа) и сравнително изостаналите (Южна и Югоизточна Европа) икономики. Именно последните ще бъдат най-силно засегнати от ескалиращата икономическа криза и свиването на транснационалната мобилност. Всички реализирани от ЕС мерки не могат да намалят тези различия. Открит въпрос е и, дали въобще е възможно да бъде спряно тяхното задълбочаване.

Задълбочаването на икономическите различия между държавите членки може да провокира по-нататъшния ръст на ценностните различия, както и усилването в Източна Европа на различните варианти на национално-консервативната идеология (т.нар. нелиберална демокрация). Освен в Полша и Унгария, противопоставящи се на Брюксел „меки евроскептици” могат да дойдат на власт и в редица други страни от Централна и Източна Европа.

Нарастването на икономическите и идеологически различия между страните членки може да ерозира общоевропейските институции (Комисията, Европарламента и т.н.). В тази ситуцаия все повече функции на стратегиеското управление ще се прехвърлят към такива междуправителствени формати, като Европейския съвет например.

Задълбочаването на икономическите различия и усилването на нелибералните идеологии в редица държави от ЕС ще стимулират по-нататъшната диференциация между страните членки по отношение на нивото им на политическо влияние. В междуправителствените формати, вътре в ЕС пък, ще нарасне ролята на големите западноевропейски държави, т.е. на Франция и Германия.

Способността на водещите държави в ЕС да формулират „голям проект”, който да сплоти елитите на повечето страни членки и да получи голяма обществена подкрепа. Доскоро Съюзът се опитваше да прокарва като такъв проект т.нар. Зелена сделка и политиката на цифровизация. Не е изключено, че като реакция на пандемията ще бъде предложено формулирането на обща политика в сферата на здравеопазването. Най-вероятно обаче, такъв „голям проект” ще стане рестартът на европейската икономика. За целта Комисията предложи създаването на Европейския фонд за възстановяване с бюджет 750 млрд. евро, събрани за сметка на повишаване вноската на страните членки в бюджета на Съюза и емисията на ценни книжа. Впоследствие, в течение на 30 години, бюджетът на ЕС ще погасява ценните книжа, използвайки за целта такива нови източници на финансиране като отчисленията от търговията с квоти за емисии на парникови газове, консолидирания корпоративен данък и т.н. Ако този план се реализира, икономическото влияние на Съюза ще нарасне както вследствие на преразпределянето на огромни обеми средства, така и заради комунитаризацията на новите данъци. Освен това, демонстрирайки висока степен на солидарност, ЕС ще увеличи и политическото си влияние. Само че, успешната практическа реализация на този „голям проект” въобще не е гарантирана.

Така очертаните тенденции носят сериозни рискове за бъдещето на Съюза. В същото време, повечето отговорни прагматични политици от ЕС (най-вече тези от големите западноевропейски държави) осъзнават, че запазването и укрепването на системообразуващите проекти на Съюза (единният пазар, еврото, Шенген) отговарят на стратегическите интереси на техните страни. Проблемите, с които се сблъска Великобитания при излизането ни от ЕС, нагледно демонстрираха цената на този процес, както и цената на хипотетичната деградация на Съюза. И тази цена е толкова висока, че представлява ефективен стимул за политическите елити на страните членки да търсят съвместни отговори на общите предизвикателства.

Сегашното състояние на Съюза

Ако се стремим към достоверна прогноза се налага първо да очертаем онези устойчиви параметри или тенденции, които са най-значими за характеристиката на текущото състояние на системата.

След това се налага да бъдат определени най-значимите вариращи фактори, чиято интензивност не може да бъде еднозначно прогнозирана. Накрая следва да бъдат определени възможните сценарии за развитие на системата в зависимост от различното значение на вариращите фактори.

Когато става въпрос за фундаменталните устойчиви параметри, описващи сегашното състояние на ЕС, следва първо да отбележа, че въпреки всички кризи Съюзът продължава да функционира. Макар че се сблъсква с много сериозни проблеми и е крайно неефективен в някои сфери, ЕС достатъчно добре се справя в други и дори реализира нови проекти за задълбочаване на интеграцията. Усъвършенстваната система за управление в еврозоната работи, а институциите на ЕС последователно реализират многобройните отраслови политики. Въпреки затрудненията, като цяло, в пространството на ЕС функционират инклузивни общества, стабилни демократични политически реживи, високоразвитие икономики и (поне в т.нар. Стара Европа) ефективни системи за социална защита. Качеството на живота в ЕС продължава да е по-високо, отколкото в повечето други региони на света.

В същото време, продължава спадът в раждаемостта, застаряването на населението и съкращаване броя на трудоспособните граждани. Именно това е и основната причина за слабия икономически растеж още преди пандемията, който ще се запази и в дългосрочна перспектива и няма да позволи преодоляването на икономическите диспропорции. Впрочем, това определя и продължаващото търсене на работна ръка от чужбина. От друта страна, притокът на мигранти означава запазване и дори задълбочаване на проблемите, свързани с недостатъчната им интеграция в приелите ги общества, ръст на социално-политическите разходи и такива допълнителни рискове, като религиозния радикализъм и вдъхновения от него тероризъм.

Няма как да изчезнат разнообразните и имащи различен характер кризи, с които ЕС се сблъсква през последното десетилетие. Понякога те са породени от провалите на регулацията от страна на европийските институции,  друг път Съюзът бива набеждаван за виновник за грешките на националните правителства в ситуации, когато ЕС, като организация, няма нито пълномощия, нито ресурси за да реагира на възникналата криза (например здравната политика в контекста на пандемията от коронавирус). Много кризисни явления имат многопластов характер, развивайки се както на общоевропейско, така и на национално равнише. Въпреки това обаче, поне засега не съществува реален риск от (пълно)разпадане на ЕС.

Съществуващите в рамките на Съюза дисфункции са очевидни на фона на общата криза на неолибералната глобалистка идеология. Което засилва търсенето на популистки и дясноконсервативни политически проекти, традиционно апелиращи към различни аспекти на националистическата идеология и тезата за необходимостта от „силна” държава. Имено затова за тези сили е характерна и евроскептичната реторика. В същото време последните избори за Европейски парламент през 2019 очертаха и границите на тяхното влияние. На общоевропейско равнище, всички евроскептични групи, включително онези, които са част от консервативния „мейнстрийм”,  разполагат с около 30% от местата в Европарламента. При това повечето са „меки евроскептици”, които не искат разпадането на ЕС, а само връщането на част от пълномощията от Брюксел към националните правителства. Което означава, че около 70% от европейския елит подкрепя постигнатото от Съюза ниво на интеграция, а значителна част от него се обявява за допълнително прехвърляне на пълномощия към общоевропейските институции.

От друга страна, т.нар. Brexit изисква нов поглед към тезата за цикличния характер на интеграционния процес. Преди този цикъл се разглеждаше като редуване на периоди на растеж и застой, сега обаче се допуска, че в най-ниската чяст на всеки цикъл може да се наблюдава и регрес. Хипотетичната частична дезинтеграция в ЕС може да се реализира под формата на частична декомунитаризация на отделни политики, т.е. прехвърлянето им към националните правителства и/или промяна на методите на управление на съюзно ниво, например връщане към междуправителствените механизми за вземане на решения, минимизирайки влиянието на общоевропейските институции.

В сегашните условия само в малко държави членки на ЕС правителствата могат да си позволят да подкрепят последователното задълбочаването на интеграцията по широк кръг въпроси. Повечето европейски лидери са принудени да отчитат вътрешнополитическата динамика и специфичните национални интереси и са склонни да търсят общи решения на общоевропейско равнище само по някои въпроси, докато по други са готови да минимизират ролята на ЕС за да запазят (или да си върнат) възможността да провеждат национална политика.

Определящите фактори на развитието на ЕС

Сред променливите фактори, които ще определят развитието на Съюза в дългосрочна перспектива, можем да изтъкнем следните:

Мащабите и продължителността на икономическата криза, която започна през 2020 и в тази връзка, способността в условията на продължителен период на икономическа турбулентност да се гарантира социалната справедливост и, като следствие от това – социалната стабилност. Ще напомня, че социалната политика е отговорност най-вече на националните държави. Дасега ЕС можеше да помага на отделни страни членки само с помощта на инструментариума на Европейската Централна банка (EЦБ) за стимулиране на икономиката и като намали изискванията за балансирани национални бюджети. И двете средства вече се използват активно.

Способността да се демонстрира икономическа и, следователно, политическа солидарност на „силните” страни членки към „слабите”, каквато е и България. Десетгодишнана дискусия за трансферния съюз и еврооблигациите навлезе в решаващата си фаза. Публикуваната през май 2020 френско-германска инициатива за създаване на Европейски фонд за възстановяване (първоначално известен като план „Следващо поколение ЕС”), който – според решението на Европейския съвет от юли – разполага с бюджет от 750 млрд. евро, означаваше принципна промяна в позицията на Берлин. Разбира се, като всяко компромисно предложение, то моментално стана обект на критики както от страна на потенциалните донори, така и на държавите-реципиенти. При това не бива да се изключва напълно в крайна сметка тази инициатива да се окаже изпразнена от съдържание.

Либерализацията на трудовия пазар като реакция на технологичните промени (роботизацията и цифровизацията), чиито съпътстващ фактор може да се окаже съкращаването на социалните гаранции. В Европа е налице мното сериозна съпротива срещу тези процеси. Но, заради необходимостта да повишат конкурентоспособността и да стимулират икономическия растеж, много страни от ЕС, без оглед на икономическите си предпочитания, ще бъдат принудени да предприемат стъпки в тази посока. Тези тенденции могат да допринесат за дестабилизиране на обществено-политическата ситуация, както и да съдействат за раздалечаването на моделите на икономическата политика на страните членки.

Задълбочаванено на икономическите различия между по-развитите (Северна и Западна Европа) и сравнително изостаналите (Южна и Югоизточна Европа) икономики. Именно последните ще бъдат най-силно засегнати от ескалиращата икономическа криза и свиването на транснационалната мобилност. Всички реализирани от ЕС мерки не могат да намалят тези различия. Открит въпрос е и, дали въобще е възможно да бъде спряно тяхното задълбочаване.

Задълбочаването на икономическите различия между държавите членки може да провокира по-нататъшния ръст на ценностните различия, както и усилването в Източна Европа на различните варианти на национално-консервативната идеология (т.нар. нелиберална демокрация). Освен в Полша и Унгария, противопоставящи се на Брюксел „меки евроскептици” могат да дойдат на власт и в редица други страни от Централна и Източна Европа.

Нарастването на икономическите и идеологически различия между страните членки може да ерозира общоевропейските институции (Комисията, Европарламента и т.н.). В тази ситуцаия все повече функции на стратегиеското управление ще се прехвърлят към такива междуправителствени формати, като Европейския съвет например.

Задълбочаването на икономическите различия и усилването на нелибералните идеологии в редица държави от ЕС ще стимулират по-нататъшната диференциация между страните членки по отношение на нивото им на политическо влияние. В междуправителствените формати, вътре в ЕС пък, ще нарасне ролята на големите западноевропейски държави, т.е. на Франция и Германия.

Способността на водещите държави в ЕС да формулират „голям проект”, който да сплоти елитите на повечето страни членки и да получи голяма обществена подкрепа. Доскоро Съюзът се опитваше да прокарва като такъв проект т.нар. Зелена сделка и политиката на цифровизация. Не е изключено, че като реакция на пандемията ще бъде предложено формулирането на обща политика в сферата на здравеопазването. Най-вероятно обаче, такъв „голям проект” ще стане рестартът на европейската икономика. За целта Комисията предложи създаването на Европейския фонд за възстановяване с бюджет 750 млрд. евро, събрани за сметка на повишаване вноската на страните членки в бюджета на Съюза и емисията на ценни книжа. Впоследствие, в течение на 30 години, бюджетът на ЕС ще погасява ценните книжа, използвайки за целта такива нови източници на финансиране като отчисленията от търговията с квоти за емисии на парникови газове, консолидирания корпоративен данък и т.н. Ако този план се реализира, икономическото влияние на Съюза ще нарасне както вследствие на преразпределянето на огромни обеми средства, така и заради комунитаризацията на новите данъци. Освен това, демонстрирайки висока степен на солидарност, ЕС ще увеличи и политическото си влияние. Само че, успешната практическа реализация на този „голям проект” въобще не е гарантирана.

Така очертаните тенденции носят сериозни рискове за бъдещето на Съюза. В същото време, повечето отговорни прагматични политици от ЕС (най-вече тези от големите западноевропейски държави) осъзнават, че запазването и укрепването на системообразуващите проекти на Съюза (единният пазар, еврото, Шенген) отговарят на стратегическите интереси на техните страни. Проблемите, с които се сблъска Великобитания при излизането ни от ЕС, нагледно демонстрираха цената на този процес, както и цената на хипотетичната деградация на Съюза. И тази цена е толкова висока, че представлява ефективен стимул за политическите елити на страните членки да търсят съвместни отговори на общите предизвикателства.