Кризата на европейския проект

Как ЕС пропусна възможността да се позиционира като самостоятелен геополитически играч

Без съмнение, САЩ и днес продължават да са основния военно-политически играч в Европа. Те упражняват определящо влиняие върху вътрешната и външна политика на ЕС и страните членки. Ето защо, въпросът за победителя в американските президентски избори през 2020 беше от съдбоносно значение за последните.

Повечето европейски лидери, както и брюкселските "еврократи", много искаха Тръмп да загуби. Твърденията му, че както той самият, така и провежданата от него политика, са безалтернативни, се възприемаха от тях като чисто самохвалство. Но макар, че мечтите им Байдън да стане президент се сбъднаха, изглежда много вероятно, че победата му няма да е от полза за Европа (EС). Истината е, че европейските елити вече са загубили способността си да възприемат ситуацията обективно и реалистично. И в резултат допуснаха фатална грешка в оценката си за нея, лансирайки мита, че демократите уж ще върнат света към състоянието му отпреди появата на Тръмп, както и, че победата им означава и победа на демокрацията не само в самите САЩ. Най-вероятно тази грешка ще им струва скъпо.

Феноменът Тръмп, сред чиито прояви беше недоволството на Вашингтон от европейските му съюзници в НАТО, съвсем не възникна на празно място и нямаше как да не получи подкрепата на определена част от американското общество и елита. Заради специфичните си особености, Тръмп просто придаде на тази обективна необходимост по-арогантна форма. Това обаче се отнася само до методите на нейното изразяване, а също до импулсивността и непоследователността на промените, които той наложи във външнополитическата стратегия и практика на САЩ.

ЕС и водещите страни членки обаче, възприеха "тръмпизма" именно като девиация, породена от случайната победа на Тръмп на изборите през 2016. Тоест, те сметнаха, че този феномен е нещо временно и противоестествено, което ще изчезне от американската политика заедно с този нетрадиционен, нетривиален и екстравагантен политик, който така и не се научи, как следва да се държи лидерът на една свръхдържава.

Европейските елити не осъзнаха, че зад външната завеса на волунтаризма, ината, непоследователността и арогантността на Тръмп се крие напълно осъзната стратегия, целяща да промени сигуацията в отношенията с европейските съюзници, които вече не устойваха САЩ. А също, че "четирите години, през които САЩ на Тръмп отправяха предизвикателство към трансатлантическите правила на поведение ту с помощта на търговски войни, ту поставяйки под въпрос НАТО, ту разглеждайки ЕС по-скоро като конкурент и заплаха, отколкото като съюзник" (според експертите от Euronews), всъщност никак не бяха случайни. Тази стратегия включва няколко основни изисквания (макар и да не се изчерпва с тях), чиято същност е следната:

На първо място, американските съюзници следва не на думи, а на дело да признаят ръководната роля на САЩ навсякъде и във всичко, както и да докажат лоялността си с практически действия.

На второ място, те са длъжни стриктно да следват руслото на външната политика на САЩ, като реагират конструктивно и своевременно на всички молби и предложения на Вашингтон, прекратявайки всяка конфронтация с американците.

На трето място, от тях се изисква да спазват йерархията и да лансират собствени инициатива в сферите от общ интерес само дотолкова, доколкото това би спомогнало по-добре да изпълнявят функциите на "подизпълнител", за каквито ги смятат САЩ.

На четвърто място, те са длъжни в максимално кратки срокове да отворят пазарите си за стоките и услугите на американските производители, да вземат мерки за да "балансират" взаимната търговия, да прекратят практиките, вредящи на американските износители и да се откажат от всички планове за налагане на допълнителни такси на американските корпорации (особено високотехнологичните).

На пето място, се предполага, като нещо подразбиращо се от самосебе си, че европейците ще имат много по-съществен материален и финансов принос за решаването на общите задачи, включително в сферата на военното строителство и изпълнението на съюзническите ангажименти в рамките на НАТО.

На шесто място, те следва безусловно да се присъединят към "общия фронт", който САЩ се опитват да формират против онези държави, спрямо които Вашингтон възнамерява да провежда политика на сдържане. В това отношение, каквито и да било съмнения и колебания се смятат за недопустими.

На седмо място, не може да става и дума за каквато и да било стратегическа самостоятелност на ЕС, без значение дали създаване на собствена европейска армия или изместване на долара от световните пазари, в качеството му на основна резервна валута, т.е. в смисъл на създадавне на противовес на доминацията на САЩ.

Представата, че така очертаната стратегия е свързана изключително с личността на Тръмп е дълбоко погрешна. Истината е, че по време на управлението му, по отношение на нея в САЩ се формира консенсус между демократи и републиканци. В това отношение, Върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Жозеп Борел е напълно прав, обяснявайки на външните министри на страните членки, че през последните години американското общество е претърпяло дълбоки промени и "те няма да изчезнат с оттеглянето на Тръмп".

Всъщност, Тръмп се зае да разруши световния ред, в чиито рамки САЩ играеха ролята на доминираща сила само номинално, без да имат реална възможност да "преустройват" другите държави, включително лидерите на ЕС, в рамките както на световната икономика, така и на световната политика. Той се опита да гарантира фактическата доминация на Съединените щати в международните отношения и безусловното подчиняване на американските интереси не само на Китай, Русия, Иран и ред други държави, но и - на първо място - на собствените им съюзници от НАТО. И макар че действаше грубо, гротескно и непоследователно, Тръмп сериозно напредна в решаването на задачите, свързани с полагане основите на нова вътрешна и външна политика на страната, съобразно прословутия му лозунг "Америка над всичко".

И най-важното, той не толкова затвърди реалната доминация на САЩ в глобален план, колкото успя да накара американските елити да преоценят ценностите си и да им покаже, как могат да постигнат поставената цел. А тази цел, която е гарантирането на хегемонията на САЩ, се споделя напълно и безусловно от тези елити. Те ще се стремят към постигането и на всяка цена и след като Тръмп напусне Белия дом, пък макар и под прикритието на политическата коректност, която ще изглежда по-приемлива и за противниците, и за партньорите на САЩ.

Използваният от Тръмп инструментариум доказа на практика своята надеждност и ефективност. Ето само няколко показателни примери. Екстериториалният характер на налаганите от САЩ санкции и техният вторичен ефект принудиха най-големите европейски компании да напуснат Иран. Последва задълбочаваща се икономическа криза, последвана от политическа нестабилност. В същото време американските санкции значително ограничиха инвестициите в руската икономика от страна на най-големите китайски банки и компаниите от реалния сектор, на практике беше силно затруднено и изграждането на газопровода "Северен поток 2". В същото време, подозирайки, че руснаците и европейците все пак ще открият "вратички", Вашингтон разшири кръга на засегнатите от санкциите компании и планира нови стъпки в същата посока.

Откровеният натиск върху Брюксел и Берлин, често преминаващ в шантаж и заплахи за налагане на забранителни вносни мита върху продукцията на германските автомобилни гиганти, в комбинация със стимулирането на по-лоялните американски съюзници, принудиха държавите от ЕС да преразгледат частично енергийната си политика. И макар че в икономическо отношение за тях беше по-изгодно да заложат руските енергийни доставки, те се ангажираха с масово изграждане по цялото крайбрежие на Съюза на терминали за втечнен газ и започнаха да планират постепенна преориентация към закупуването на шистов петрол и газ от САЩ. В момента тези терминали са натоварени едва на 20%, но по-важното е, че натрапените на ЕС решения в енергийната сфера създават за американската индустрия необходимите условия за дългосрочно стратегическо планиране.

Впрочем, налице са и ред други процеси, стартирани от Тръмп и по време на управлението му, които променят ситуацията в света. САЩ например започнаха качествено модернизация на военния си арсенал. Дадоха карт бланш за комерсиалното усвояване на комоса от американските компании, ликвидирайки изглеждащия толкова стабилен в течение на десетилетия международно-правен режим, недопускащ присвояването на космическото пространство и небесните тела. САЩ си извоюваха водещи позиции в сферата на електромобилите и управляемите системи с изкуствен интелект. Неимоверно повишиха капитализацията на водещите си високотехнологични компании. Принудиха съюзниците си да се откажат от сътрудничеството и взаимодействието с най-големите китайски високотехнологични корпорации при реализацията на редица мащабни проекти, касаещи, в частност, създаването на комуникационни мрежи за предаване на големи обеми данни от ново поколение. Дадоха тласък на легитимирането на Израел в арабския и ислямския свят.

И, което е по-важното в контекста на настоящата статия, САЩ изместиха ЕС в региона на Балканите, като изведоха на преден план присъединяването на Западните Балкани към НАТО. Установиха още по-тесни стратегически отношения с Източна Европа, поставяйки под свой контрол група държави, готови енергично да отстояват американските интереси, дори когато те не съвпадат с тези на ЕС. Наложиха тезата си за Китай като един от основните противници на „колективния Запад” и западните ценности и ескалираха натиска върху Пекин по всички възможни направления. Съживиха антикитайския военно-политически блок Quad, формиращ се по южния и източен периметър на Китай. И така нататък...

Следва да сме наясно, че новата администрация на САЩ няма да се откаже от нищо от изброеното по-горе. Тя действително ще скъса с „тръмпизма”, що се отнася до модела на поведение и, в частност, в контактите със съюзниците и конкретните методи за прокарване на американската политика, но не и от нейните постижения, принципи и цели. Най-вече, защото приемствеността в това отношение е изгодна за американските елити.

Ето защо, можем да очакваме, че новата администрация ще се разграничи не от фундаменталния идеологически „тръмпизъм”, нито от целта „Америка над всичко”, а само от „изкривяванията”, допуснати от неопитния Тръмп и съветниците му. Тоест, от онези груби похвати, породили у европейските елити усещането, че американците се опитват да им отнемат най-скъпото, което притежават. Както се посочва в тази връзка в публикувания малко преди американските избори доклад на британския Кралски институт за международни отношения (Чатам Хаус), много параметри на външнополитическия курс, заложен от Тръмп, няма да бъдат променени. А това означава и, че политиката на Вашингтон спрямо ЕС и неговите членове ще си остане същата. Включително по отношение на това, което касае постигането на икономически отстъпки от Съюза и страните членки, търговските преговори и обединяването на Запада с цел „сдържане на китайската експанзия”. Между другото, Байдън вече направи първата практическа стъпка в тази посока, като потвърди пред японския премиер, че военният алианс между Вашингтон и Токио касае и островите, за които претендира Китай.

Единствената разлика е, че сега американската политика ще се прокарва по-цинично, „цивилизовано”, политически коректно и професионално. В диалога с ръководството на ЕС отново ще се акцентира върху общите ценности, единството на Западния свят и значението на евроатлантическата солидарност. Тоест, ще бъдат възстановени външно приятелските, добронамерени и любезни отношения. Вашингтон ще направи очаквания от него жест, връщайки се в Парижките споразумения за климата и в състава на международното лоби, призоваващо за борба с климатичните промени, още повече, че това не го задължава с нищо. То обаче няма да промени същността на американската (гео)политика. Както посочва Джордж Фридман, „най-важно за Джо Байдън ще бъде същото, което имаше приоритетно значение и за Барак Обама, и за Доналд Тръмп”. На свой ред президентът на френската фондация „Робер Шуман” Жан-Доминик Джулиани уточнява, че: „Байдън ще се въздържи да постави под въпрос стратегическия завой”, осъществен от САЩ по времето на Тръмп, чиято същност е, „на първо място да гарантира американското лидерство на фона на стремителното нарастване на китайската мощ, както и по отношение на Европа”.

Във всички структури на държавното управление на САЩ ще бъдат назначени висококвалифицирани експерти (като номинирания за държавен секретар Антъни Блинкън например), които знаят как да прокарват тази политика достатъчно грамотно и комплексно. И те ще работят по отношение на ЕС, не „на парче” и задоволявайки се с малки положитени резултати, а формирайки ефективно функционираща система за подчиняването на Съюза на САЩ. Включително чрез „тясната координация” на политиката по отношение на „Балканите, Украйна, Беларус, Южен Кавказ, Русия и Турция”, както чрез завръщнето на САЩ в ядрената сделка с Иран, „с посредничеството на ЕС”. И когато всичко това стане факт, окончателно ще стане ясно, колко недалновидни са били всички „антитръмпистки” изказвания, а също очакванията и политиката на Брюксел, Берлин и Париж.

Истината е, че действията на Тръмп бяха от полза за ЕС. Провежданата от него политика и поведението му се смятаха за неприемливи от повечето германци, французи и от гражданите на Съюза, като цяло. С арогантните си действия и изказвания той унижаваше европейските елити и ръководството на ЕС, които дори не криеха, че не го понасят. Тази ситуация създаде идеалните условия да бъде възприет курс към „суверенизацията” на ЕС, провеждане на самостоятелна европейска политика и разграничаване от САЩ. Нямаше никакви непреодолими препятствия това да се случи. Както посочват в тази връзка, анализаторите на Euronews: „четирите години с Тръмп бяха своеобразен шамар за по-голямата част от Европа, но тази реалност се формираше от дълго време и даваше възможност на ЕС да придаде по-голяма твърдост и определеност на своите позиции”. За огромно съжаление обаче, Брюксел, Париж и Берлин пропуснаха времевия прозорец, който им предостави Тръмп за да се опитат да превърнат Съюза в самостоятелен геополитически играч.

Сега, когато Вашингтон се готви да възстанови „приятелските отношения”, връща се в лоното на евроатлантическата солидарност и отново се кълне във вярност на европейските си съюзници, това вече няма как да се случи.

Тоест, станахме свидетели не учудващо, но в същото време и напълно обяснимо политическо късогледство от страна на ЕС. Тръмп беше само от полза на Брюксел и оста Париж-Берлин. Те се нуждаеха от него и, ако не бе се появил трябваше да го измислят. Тръмп даде уникален шанс на Съюза. И, както посочват анализаторите от Чатам Хаус, ако беше спечели втори мандат, Брюксел най-вероятно щеше да опита да се възползва от него (доколко успешно е друг въпрос). Към същото мнение впрочем, се придържат и американските експерти. Според коментаторите на New York Times например, „преизбирането на Тръмп би могло да ускори тенденцията към автономия на ЕС”.

С влизането на Байдън в Белия дом, САЩ няма да дадат друг такъв шанс на европейците. Нито в рамките на тихоокеанското, нито на трансатлантическото, нито на другите „партньорства”. Колкото и европейците да се надяват, че това няма да се случи и независимо от продължаващите призиви Съюзът да продължи самостоятелния си курс и разговорите за „евентуална бъдеща европейска отбрана без САЩ и НАТО”. Вместо това, те ще получат „ново партньорство” със САЩ, изискващо от тях да поемат нови ангажименти и задължения, особено за сдържането на Русия и Китай.

Тоест, изглежда доста вероятно, че ЕС вече няма как да се измъкне от „приятелската прегръдка” на Вашингтон, с  всички произтичащи от това геополитически последици, включително за Русия и Китай. Защото това означава, че предстои нова игра на голямата геостратегическа шахматна дъска, при това този път фигурите на нея ще бъдат разположени по съвсем различен начин.

Разбира се, близките до Брюксел (или финансирани от него) експерти и медии не поставят въпроса по този начин. Показатено е обаче, че веднага след като Байдън беше обявен за новия президент на САЩ, станахме свидетели на множество коментари, обясняващи редица очевидни моменти, които досега не се възприемаха от европейците като подразбиращи се от самосебе си. В тях се акцентира върху това, че: идеите за стратегическа автономия на ЕС винаги са били чист идеализъм и теоретични постановки, откъснати от политическата и военно-стратегическа реалност; Съюзът никога не е имал нито сили, нито политическа воля да ги трансформира в реална политика; с очертаващото се завръщане на САЩ в „лоното на евроатлантическата солидарност, те губят актуалността си или поне се налага нова дискусия за тяхната „навременност и полезност”; сега следва да се говори не за автономията на ЕС и страните членки, а за укрепване но мощта и единството на колективни Запад.

В тази връзка напоследък се усилват гласовете ЕС „да се позиционира като истински съюзник, а не като бреме” и „да се слее с Америка на Джо Байдън, за да могат заедно да се противопоставят на общите заплахи в рамките на обединението на световните демокрации, основаващо се общите ценности”. А също, съвместно със САЩ, да „принуди Китай да играе по правилата и да се противопостави на Русия”, като в рамките на това противопоставяне заедно да „наложат нови правила, без значение дали за високотехнологичните гиганти, за пресичане на опитите за неплащане на данъци или за поощряване на по-бързия преход към свят без въглеводороди”.