Кризата на европейския проект

Краткосрочните перспективи пред европейския проект

Пандемията от коронавирус провокира толкова мощен икономически шок в Европа, какъвто никой не очакваше. Според ЕЦБ например, икономическият спад в ЕС ще достигне 12-12,5%. Опитвайки се да минимизира последиците от икономическата криза ЕЦБ и Еврокомисията (EК) се опитват да прокарат програма, включваща два пакета антикризисни мерки на обща стойност 1,35 трлн. евро.

Както вече споменах, първият и по-известен пакет, предвижда отпусането на облигационен заем на стойност 750 млрд. евро, гарантиран от ЕК, като 250 млрд. ще бъдат предоставени на пострадалите страни членки под формата на дългосроен заем, а 500 млрд. – безвъзмездно, под формата на целеви грантове. По своята структура вторият пакет прилича на първия, но в него е по-голям делът на кредитите, спрямо този на грантовете.

Погасяването на задълженияте към държателите на облигациите следва да приключи до 2058, но още днес е ясно, че това просто не е възможно. Собственият бюджет на ЕС се равнява само на 1,85 трлн. евро през целия шестгодишен бюджетен цикъл. Следователно покриването на дълговите задължения ще изисква пълното замразяване на абсолютно всички европейски програми, както и на значителна част от ежедневната му бюрократична активност.

На теория, Брюксел има три възможости да реши този финансов проблем: да позволи на ЕЦБ да изкупи дълговете с помощта на т.нар. „количествени облекчения” (QE), да убеди шестимата европейски донори (Германия, Франция, Италия, Нидерландия, Швеция и Австрия) да поемат тези дългове или пък да позволи на ЕК да започне да събира данъци директно от всички граждани на Съюза, отделно от доброволните вноски в бюджета на Комисията от членовете на ЕС.

Всички тези механизми обаче се сблъскват с масова и категорична съпротива. Страните-донори и без това понасят най-големите икономически загуби в резултат от кризата и нямат особено желание да плащат за решаване проблемите на останалите страни членки. Включително и заради опасенията, че това би застрашило стабилността на собствените им национални икономики, като те са най-силни в Италия, която от време навреме дори заплашва, че може да излезе от ЕС.

Впрочем, вариантът с ЕЦБ се интрепретира като посегателство върху суверенитета на страните членки не само от донорите, но и от реципиентите. Страни като Кипър, Белгия и държавите от Източна Европа не без основание смятат, че докато такива силни играчи като Германия и Франция ще съумеят някак си да се споразумеят с ЕЦБ, по-малките рискуват да изпаднат в тотална дългова зависимост и ще бъдат принудени да се откажат от значителна част от държавния си суверенитет.

Като още по-голяма, макар и малко по-отдалечена във времето заплаха се възприема възможността Брюксел да се сдобие със собствени, неконтролирани средства, които ще получава пряко от гражданите на отделните суверенни страни членки. Което няма как да не доведе до директен сблъсък между тях и централата на ЕС, който те могат и загубят.

Ситуацията се влошава от откровено сепаратистката стратегия на Полша, която открито игнорира общоевропейските за сметка на собствените си национални интереси. Както и от опитите на САЩ да използват вътрешноевропейските противоречия с цел да осъществят своеобразна икономическа колонизация на Европа, или поне да си гарантират получаването на „геополитическа финансова рента” от ЕС, срещу ангажимента да защитават Съюза от „руската военна заплаха”, за геополитическото си покровителство в рамките на „колективния Запад” и по ред други, включително напълно измислени, проблеми.

Планът за „модернизация” на шенгенското пространство

Както е известно, Шенгенското споразумеиие влезе в сила през 1995. То премахна вътрешните граници между подписалите го държави и практически всички тогавашни страни членки на ЕС, без Великобритания и Ирландия, станаха част от него. По-късно към него се присъединиха не само новите членове на Съюза (за България, Румъния и Хърватска това предстои), но и страни извън него (Исландия, Лихтенщайн, Норвегия, Швейцария). Паралелно с премахването на вътрешните граници се въведе укрепването на външните, благодарение взаимодействието на съдебните системи и полицейските служби, т.е. Шенгенската зона е реално постижение на европейската интеграция, от което се ползват на само гражданите на ЕС, но и туристи от трети държави, които могат да посетят една или няколко страни членки с една шенгенска виза. Неслучайно традиционните анкети на Евробарометър показват, че над 60% смятат свободното придвижване в рамките на Шенгенското пространство за най-позитивния резултат от европейската интеграция.

В условията на коронакризата и проблемите със сигурността обаче, Брюксел е принуден да отдели по-голямо вниманиа на укрепването на интеграционните основи на ЕС. Неслучайно се активизира диалогът за повишаване ефективността на миграционната политика, в чиито рамки Брюксел се стреми да играе водеща, координираща и контролираща роля, допускайки в същото време по-гъвкавото участие на страните членки. На дневен ред е и задачата да бъде укрепен общия европейски пазар, чрез оптимизиране работата на митническите служби. Следващият въпрос в рамките на този дневен ред е еволюцията на Шенгенската зона, при това не само в контекста на така очертаните задачи в рамките на миграционната политика и вътрешния пазар, но и в контекста на влиянието на коронакризата, довела до възстановяване на вътрешните граници в ЕС.

Тоест, в момента Съюзът се стреми да затвърди принципа за четирите свободи (свободното движение на стоки, услути, капитали и хора), тъй като Шенгенската зона е най-очевидния инструмент за това. Именно тя създаде условията за задълбочаване на сътрудничеството между правоохранителните и миграционни служби на страните членки и създаването на единна база данни.Предвид ръста на терористичните заплахи, подобно сътрудничество е актуално повече от всякога. Освен това, не бива да забравяме, че Шенгенската зона функционира именно благодарение на компромиса и взаимното доверие между страните членки и, ако такова доверие липсва, тя просто не може да олицетворява ценностите на ЕС.

Необходимостта от промени

Наличието на многобройни предизвикателства в съвременния свят, доведе до това, че страните членки на Съюза периодично възстановяват националните си граници, политическите лидери отказват да приемат мигранти и бежанци, а липсата на обща координация заплашва съществуването на единния пазар. Освен това, с течение на времето, всяко постижение се нуждае от обновяване, още повече предвид очертаните по-горе предизвикателства – тероризмът, миграционната криза, коронавирусът и т.н. Това се отнася и за Шенгенското споразумение.

Ще припомня, че още през 2011 Франция и Италия призоваваха за промяна на принципите на функционира на Шенгенското пространство заради мигрантската вълна. Пак в тази връзка, през 2013 европейските депутати предложиха създаването на инспекционни групи за осъществяване на внезапни проверки и лансираха проект за реформиране и управление на Шенгенската зона, който вече беше съгласуван неофициално в Европарламента и Европейския съвет. Той предполага създаването на нов механизъм за оценка на възможностите за функционирането на Шенгенските споразумения в критични условия, както и за внасяне на поправки в Шенгенския граничен кодекс, налагайки общи правила за временно повторно въвеждане на проверки по вътрешните граници в екстрени ситуации.

С цел контрол се предвижда създаването на инспекционни групи, наблюдаващи както вътрешните, така и външните граници, като в последния случай предупреждават за посещението си поне ден предварително. Тези групи следва да вклюват не само представители на Брюксел и съответните наднационални институции, но и експерти от страните членки. При това, в изключителни обстоятелства, се допуска въвеждането на вътрешни гранични проверки, но именно като екстрена мярка и за ограничен период от време, а обективността на прилаганите от тях критерии също се определя от Брюксел. Именно тези предложения са в основата на обсъждането на корекциите и, като цяло, реформирането на Шенгенската зона.

През март 2016, т.е по време на миграционната криза, превърнала се в криза на сигурността на ЕС, председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер заяви, че Съюзът следва да преразгледа Шенгенското споразумение, защото то не работи. През 2019 френският президент Макрон също подчерта необхоимостта от фундаменталната му ревизия и дори изрази готовност да удвои броя на полицаите, осъществяващи контрол по границите. На свой ред, германският канцлер Ангела Меркел поиска ЕС окончателно да дефинира принципите на функциониране на Шенгенската зона.

В условията на пандемия този проблем допълнително се усложнява, защото затварянето на границите застрашава единния пазар, още повече, че и самият Съюз забранява посещенията на граждани на страни, които не са негови членки.

Проблемите, породени от пандемията

Противоречивият досегашен опит от функционирането на Шенгенската зона не е само негативен, но и позитивен, тъй като в хода на пандемията беще осъществено мащабно тестиране на възможностите на системата. Нещо повече, Шенгенските споразумения предвиждат въвеждане на граничен контрол и ограничаване на придвижването при наличието на критични обстоятелства (заплаха за държавата и сигурността), съгласно Шенгенския граничен кодекс. Проблемът е по-скоро в интерпретация на тази възможност, включително от гледна точка на временния характер на наложените ограничения.

Въпросните ограничения могат да се въвеждат за срок до 10 дни, макар че е предвидена процедура за повторното им налагане за период до 30 дни, с възможно удължаване до 6 месеца. Граничният кодекс обаче, не казва нишо за здравните проблеми, като причина за евентуално затваряне на границите, т.е. дори не предвижда подобно обстоятелство като възможно.

Друг проблем е, че някои страни не уведомяват ЕК за въвеждане на ограничения, макар че са задължени да го правят, според Гранични кодекс. И, накрая, всички страни са надвишили крайния срок, за който биха могли да наложат такива ограничени, изчерпвайки лимита си за подобни мерки.

Освен това стана ясно, че Шенгенското пространство се нуждае от централен координиращ орган, тъй като ЕК не съумява да реагира своевременно на подобни предизвикателства. Тя има право да съди страните членки за извършените от тях нарушения, но, по ред обективни причини, това няма да се случи.

Очевидно е, че самия ЕС не може да налага забрани на граждани от трети страни за влизане в държавите от Шенгенската зона. Според Шенгенските споразумения, страните членки сами решават въпроса за ограниченията при възникване на проблеми в сферата на здравеопазването, макар че в такъв случай също не се предвижда пълна забрана за влизане на трети лица в Шенгенската зона. Тоест, решението на ЕК за затваряне на външните граници на Съюза се диктуваше от стремежа и да запази вътрешните граници отворени. Само че тази идея не сработи заради различията в ситуацията с коронавируса в отделните страни членки.

Да не забравяме и, че в кризисната ситуация нараства стремежът на страните членки да контролират границите си самостоятелно. В тази връзка те едва ли ще са склонни да дадат допълнителни пълномощия на Брюксел тъй като по ред причини разглеждат въпроса за граничния контрол като ключов за собствената си сигурност.

В същото време, тази ситуация поражда множество рискове за функционирането на Шенгенската зона, като цяло. В хода на дискусията на проблема с евродепутатите през септември 2020, председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен обвърза Шенгенското право не толкова с миграционните въпроси, колкото с функционирането на единния пазар. Бяха очертани и такива предизвикателства като взаимното недоверие между страните членки, освен това открито бе заявено, че ако държавите от ЕС вземат едностранни решения всеки път и във връзка с всеки проблем, ще поставят под въпрос именно единния пазар на Съюза.

И така, в момента се обсъжда преодоляването на трудностите, възникнали в рамките на Шенгенското споразумение. Сред тях са въпросите за гарантиране на сигурността (автоматично сравняване на ДНК-профили, автомобилните регистрации, общата база данни за извършваните на територията на ЕС престъпления, ефективната работа на европейската гранична служба) и постигането на солидарна позиция на страните членки по отношение на т.нар. "бежанци". При това за ЕК е най-важно да запази принципа за свободно придвижване в Шенгенската зона на фона на усилването на контрола по външните граници. Това обаче изисква споразумението за Шенгенската зона да бъде изведено на по-високо ниво, с цел формиране на нова система за обща сигурност.

В рамките на тази система, Шенгенските споразумение ще се разглеждат не като заплаха за сигурността, а като инструмент за поддържането и. Освен това, този подход ще позволи да се утвърди водещата и координираща роля на наднационалните институции, олицетворяващи сътрудничеството, компромиса и солидарността между страните членки.

Възможните трудности

На първо място, изглежда доста трудно всички тези задачи да бъдат реализирани в рамките на Шенгенските споразуменвия, тъй като това ще изисква не просто те да бъдат обвързани с конкретни пунктове, но и всички тези пунктове да бъдат свързани с другите законодателни корпуси. Така например, при създалите се обстоятелства, Шенгенската зона няма как да бъде реформирана без оглед на необходимостта от решаване на задачите в сферата на миграцията, както и на тези в съдебната сфера и т.н. Необходимо да се свърши огромна работа за формиране на общ подход, в чиито рамки всички тези направления действително ще се превърнат в елемент на пространството на сигурност. Тоест, правната синергия е от изключително значение.

На второ място, така очертаните задачи не могат да бъдат решени в кратки срокове. Напротив, ЕС следва да е готов за продължителен процес на преговори.

На трето място, страните членки следва да са наясно за степента и обема на своите пълномощия, както и относно санкциите за превишаването им. Тоест, в случая е необходима солидарност и съгласие на всички страни членки не само относно функционирането на Шенгенските споразумения, но и относно обема на компетенциите при възникване на извънредни обстоятелства.

На четвърто място, трябва да е ясно, че Шенгенските споразумения влияят върху отношението към ЕС, като цяло, както и към отделните му членове, от страна на трети държави и това е ефективен инструмент за стимулиране на диалога. Само че в сегашните предложения, този аспект не присъства.