Кризата на европейския проект

Трите кризи на ЕС

Според мнозина, днес ЕС се сблъсква едновременно с три кризи, всяка от които, сама по себе си, е изключително сериозна. Първата е породена от фундаменталния проблем, кой трябва да е основният играч в Съюза. Разбира се, официално се смята, че никой не може да претендира да подобна роля. Просто, защото членовете на ЕС, влизат в него доброволно и съзнателно като абсолютно равноправни партньори, с цел с помощта на поредица от интеграционни стъпки съюзът на независими национални държави постепенно да се трансформира в нова наднационална унитарна държава. На практика обаче, през последните двайсетина години ЕС усилено приемаше нови членове, което на практика само увеличаваше бремето на Германия и затрудняваше налагането на нейното политическо лидерство в Съюза (отделна тема е, доколко това беше съзнателно търсен ефект). Всеки път, когато Берлин получаваше шанс да укрепи значително вътрешната интеграция в ЕС, му се налагаше да се сблъска с мощна вълна на съпротива, апелираща към времената на Хитлер и спекулираща с възможността европейският проект да се „изроди” в Четвърти Германски Райх.

От друга страна, Франция също претендира за лидерство в Европа. Да не забравяме, че именно французите са инициатор за създаването на Европейския съюз за въглища и стомана. След Брекзит те останаха единственана ядрена сила в ЕС, освен това – за разлика от германците – никой не ги обвинява, че „искат да възстановят империята на Наполеон” например.

Истината обаче е, че френският елит няма нито икономическа мощ, нито достатъчна воля за да се справи с подобна задача. А последното е особено важно, защото лидерските претенции би трябвало да се основават на някакви очевидни предимства. Такива обаче няма – вече повече от година Франция се тресе от протестите на недоволните от спада на икономическото равнище в страната, както и от поредните експлозии на ислямисткия тероризъм.

В икономическо отношение, Франция силно отстъпва на Германия, чиито БВП е 1,42 пъти по-голям от френския, като разривът продължава да нараства. В рамките на ЕС, с немската икономика са тясно свързани два пъти повече страни членки, отколкото с френската.

Втората криза е свързана с целите, които се поставя ЕС. Фундаменталният проблем на Съюза е, че интеграционният му проект се основава изключително на материалния интерес, а не на сплотяването на основата на „общата съдба на европейските нации”, чиято общност трудно може да се формулира, когато става дума за българи и португалци например. Истината е, че в момента икономическата полза от поглъщането на периферните държави от Южна и Източна Европа от ЕС вече е изчерпана. Което пък лишава от смисъл финансирането, от страна на богатите държави, на европейските програми за изравняване на жизненото равнище, целящи да повишат това равнище в бедните страни членки. На свой ред това води до прогресивно отслабване на желанието на всички участници в европейския проект да изпълняват стриктно задълженията си в рамките на общото икономическо и политическо пространство.

Резултатът е задълбочаващото се различие между визиите, към които се придържат еврооптимистите (в лицето на брюкселските еврократи) и евроскептиците (т.е. привържениците на пълното възстановяване на националния суверенитет).

Към това следва да добавим, сепаратисткия по отношение на ЕС полски интеграционен проект за т.нар. „Междуморие” (чиито израз са Люблинският триъгълник и Инициативата „Три морета”), както и тенденциите, свързани с коренните различия между стратегичеките интереси на водещите европейски икономики. И, в частност, очевидната необходимост за такива страни, като Германия и Австрия, да задълбочат икономическите връзки с Русия, в качеството и на източник на стратегически важни енергоносители и пласментен пазар за техните индустриални стоки.

Третата криза има геополитически характер. От появата на т.нар. Свещена Римска империя на германската нация през 1512, (Западна)Европа се възприема като отделна цивилизация и действително е такава. Навлизащите в Европа отвън народности биват асимилирани в доминиращата европейска култура, въз основа на принципа за нейното културно и религиозно (християнско) превъзходство.

От друга страна, външната европейска колониална експанзия не преследва единствено икономически цели, макар те да играят ключова роля, но и се основава на убедеността на (западно)европейците относно културното „бреме на белия човек”, носещ благата на цивилизацията на варварските изостанали народности и техните територии.

Европейските морално-етични ценности, особено в протестантската им версия, се постулират като „прогресивни”, и в тази връзка като „основополагащи”. Оттук произтича и централното значение на европейските технологии, капитали и принципи на обществена (само)организация.

В момента обаче Европа (т.е. ЕС) не представлява самостоятелен геополитически субект. Нещо повече, както стана ясно по-горе, тя изгуби редкия шанс да се опита да стане такъв в периода на управление на Тръмп. В идеологически план ЕС просто следва американските принципи, които се смятат за „по-грогресивни”, включително такива, като идеите на движението Black Lives Matter, които очевидно са чужди на европейците.

Именно липсата на ясни общи ценностни цели е сред факторите позволяващи активизирането на ислямисткия натиск в Европа, за справянето с който европейските елити не могат да предложат нищо адекватно, като това се отнася и за последния план на френския президент Макрон за борба с радикалния ислям в собствената му страна. И тъй като специфична особеност на радикалния ислям е стремежът да подчини не само религиозния, но и светския живот, общото културно поражение води до постепенното изместване на европейската християнска традиция с друга, която е абсолютно чужда на Европа.

Възможните сценарии за развитието на Съюза

Както е известно, всяка коректна прогноза в сферата на социални науки следва да има вероятностен характер и да предлага алтернативни варианти за развитие на събитията. В зависимост от интензивността на посочените по-горе тенденции и възможното им комбиниране, се очертават два най-вероятни сценария за развитие на ЕС в дългосрочна перспектива.

Разделеният ЕС

Икономическата криза ще прекъсне значителна част от връзките вътре в единния пазар на ЕС. Част от държавите от южната и източната част на ЕС няма да могат да предотвратят обществено-политическата дестабилизаци, провокирана от мащабните икономически кризи. В част от тях това ще доведе на власт радикални несистемни сили. По ред обективни или субективни причини държавите донори няма да могат да осигурят сериозна помощ на най-пострадалите от икономическаа криза страни от периферията. В тези условия значителна част от последните ще започнат да игнорират съществуващите в ЕС правила за бюджетна и макроикономическа дисциплина. Управлението в еврозоната ще се върне към ситуацията от началото на 2000-те, ограничавайки се с провеждането на обща парично-кредитна политика. В рамките на този сценарий е възможно няколко страни да напуснат еврозоната.

Неспособността на ЕС да допринесе за решаването на жизненоважните въпроси, касаещи икономическата стабилизация и следкризисното възстановяване ще сложи кръст на реализацията на каквито и да било мащабни интеграционни проекти. С пълна сила ще се прояви историческото разделение межу Западна и Източна Европа по основните параметри на социално-икономическото и политическото им развитие. В държавите от източната и южна част на Съюза ще се усили влиянието на външните играчи – Китай, САЩ и, в по-малка степен, Русия. Това ще ерозира общата външна политика и политиката в сферата на отбраната на ЕС, редица общи икономически политики на Съюза на практика ще бъдат „ренационализирани”. В този разединен ЕС само единният европейски пазар ще продължи да функционира ефективно.

Възприемането на концепцията за „ядрото и периферията”

В рамките на този сценарий, институциите на ЕС и страните членки ще съумеят да съгласуват и да реализират с общи усилия ефективни мерки за стабилизация на икономиката след кризата от 2020. Получавайки нови пълномощия за преразпределяне на финансовата помощ между отделните държави, а по-късно и нови източници на финансови постъпления, институциите на ЕС съществено ще усилят влиянието си върху икономическата политика на страните членки. Провежданата в течение на следващите няколко години мека парично-кредитна и макроикономическа политика ще съдейства за възстановяването на икономическия растеж. След това, въз основа на предложенията на Германия и Нидерландия, като представители на „здравите” икономики, ще продължи централизацията на икономическото управление. Опирайки се държавите, настояващи за намаляване на рисковете, европейските институции ще могат по-стриктно да контролират националните бюджети и състоянието на банковата система. Процесът на прехвърляне на функциите на стратегическото икономическо управление към Еврогрупата пък ще приключи с формирането на общ бюджет на еврозоната.

При това, в самата Еврогрупа ще се очертае група от ключови държави, в лицето на Германия, Франция, Бенелюкс и няколко други страни. Това „ядро” ще поеме функцията да формулира външнополитическата стратегия и направленията на бъдещото развитие на ЕС. Ядрото ще успее да лансира един или два нови мащабни интеграционни проекти, които най-вероятно ще се реализират във формата на еврозоната (плюс-минус, отделни страни от нея). По този начин ЕС ще се трансформира в система, включваща „ядро и периферия”. Ядрото ще демонстрира значителна толерантност към спецификата на вътрешнополитическия живот в държавите от периферията, но в същото време ще упражнява ефективен контрол върху това, как те спазват икономическото законодателство на ЕС.

Трансформацията на ЕС в система „ядро-периферия” може да бъде съпроводена с прехвърляне на пълномощията в някои второстепенни сфери обратно към националните правителства. 

Според повечето експерти, именно този, втори сценарий изглежда доста по-вероятен. В същото време обаче, рисковете са доста големи и не бива да изключваме и реализацията на първия. Ключовият фактор, който ще определи бъдещето на ЕС е способността проектът за „рестарт” на европейската икономика да бъде окончателно съгласуван и ефективно реализиран в рамките на следващите две години.