Нереализираното руско влияние в Европа след края на Студената война

В член първи от Конституцията на Руската федерация се казва, че „Русия е демократична, федеративна, правова държава с републиканска форма на управление“, но в действителност отминалите тридесет години от разпада на СССР и установяването на по-либерален модел на управление не са особено успешни за утвърждаването на демократичните принципи в тази северна славянска държава. Формално функционират демократична избирателна система и принцип на разделение на властите, но в действителност властта на президента доминира над останалите, а равнопоставеността в конкуренцията между политическите партии липсва.

От икономическа гледна точна нещата не стоят по-добре. Въпреки либерализацията на пазара и отварянето на икономиката, ниската раждаемост и все по-застаряващото руско население, съчетано с високата безработица в страната, не създават предпоставки нито за настояща, нито за бъдеща икономическа застилка, основана на човешкия фактор. Много често, но най-вече около 9- ти май, руснаците се хвалят със своето ненадминато военно производство. Но реалността е по-различна. Изключвайки ядреното оръжие, което е налично в още няколко страни по света, руското въоръжение не е нещо невероятно или невиждано. Това, което прави Русия опасна за международната сигурност, не е складираното в някой военен хамбар в Сибир оръжие, а непредвидимите ѝ действия в международните отношения. Военното производство до някаква степен подпомага частичното достигане на Русия до икономическите възможности на Холандия, но имайки предвид територията, населението и ресурсите сравнението не е в полза на съветите.

Така обрисувайки най-общо положението в Руската федерация властимащите логично търсят възможност за консолидация на населението. Такава те откриват във външната политика. Вродените им имперски амбиции, съчетани с желанието за  запазване на властта дават своите резултати. Масово руснаците вярват, че начело на държавата винаги застава някаква поставена от Бог всезнаеща и непобедима личност. В годините назад това винаги е бил някой монарх, а от последния век- партиен ръководител, който се явява като своеобразен съхранител на националния дух и бранител на „майка Русия“ от външните заплахи. Но освен масовата глупост по отношение на това вярване, елементът на изненада е също много характерна черта на руснаците. Пример за подобен вид изненада се оказа обявената от Горбачов „перестройка“.  Така се стигна до срещата в Малта през 1989 г. между ръководителите на Щатите и СССР. С тази среща формално приключи Студената война. Въпреки че тя не завърши с подписването на конкретни документи, на нея бе договорено от една страна разпускането на социалистическия блок с подчинените му организации- СИВ и Варшавския договор, а от друга ненавлизането на НАТО в новообразуваното постсъветско пространство. В действителност Съветският съюз спази това свое обещание. Не само няколко републики в Европа и Централна Азия получиха независимост, но и двата основни стълба на социалистическия лагер- икономическата и военната организация- бяха разпуснати.

Надеждите на Москва бяха, че тези трансформации са просто една формалност и до голяма степен след време ще се окажат дори излишни. Но новообразуваните държави тръгнаха по свой път, различен от представите на Русия.

Трите балтийски държави- Литва, Латвия и Естония категорично се отрекоха от руското наследство и поеха по пътя на евроинтеграцията. Беларус избра пътя на водене на странна политика спрямо Русия. В моментите, в които Минск е притиснат икономически, политически или военно до стената, действията на техния президент имат изцяло руска насоченост. Но когато Беларус е стабилизиран, управляващите в Минск се правят, че Русия не съществува. Показателно за това отношение е примерът как Беларус все още не е признала Крим за руски, както направиха повечето сателити на Москва. Също така от години Беларус засилва икономическото си сътрудничество с Китай за сметка на Русия. Що се отнася до Украйна- там дълги години имаше поданическо отношение спрямо Русия, но икономическият ступор, ниският стандарт на живот и явният отказ от евроинтеграция доведоха до насилствено нахлуване на Русия в страната. Крим беше окупиран, а в източната част на Украйна все още продължават да се водят военни действия. Приближавайки се към Азия, СССР остави наследство и в кавказкия полуостров. Армения и Азербайджан- поле на нестихващия Карабахски конфликт. И докато Армения малко или много е по-приближена до Русия, Азербайджан изцяло се подчини на Турция. Дори в току-що затихналите военни действия Баку потърси помощ първо от Турция. Следващата спирка е Централна Азия. Тук СССР изгуби най-много територии. Дълго време всички централноазиатски новосформирани републики, завършващи на „стан“, копираха модела на управление в Съветския съюз, прилагайки го в не чак толкова изпипан вид. Но в тези държави големият победител по отношение на влияние в икономиката и търговията, не се оказа Русия, а Китай. Стокообменът, търговското сътрудничество и инвестициите превърнаха тези държави и техните територии в прокитайско пространство.

Така плановете на Русия за продължаваща икономическа, политическа и военна доминация посредством влияние в Източна Европа и Централна Азия не се осъществиха. След разпада на СССР и края на Студената война се обособиха много нови държави, някои от които предпочетоха своя път на развитие да продължи на Запад, други пък на Изток, а Русия предпочете да се изживява като обсаден лагер на продължаващо изоставане в социално-икономическата сфера.