“Северен поток” 2, лицемерието на управлението на Меркел

Ако се опитаме да представим обективно целите и предмета на външната политика, която провеждат през последните петнайсетина години полските правителства, следва да изтъкнем три ключови сфери. В общи линии те изглежда така: безусловно подчиняване на американските интереси (изрязяващо се на първо място в закупуването на скъпоструващи въоръжения от САЩ), постоянни протести против германско-руските газови инвестиции в региона на Балтийско море (тръбопроводът „Северен поток 2”) и акцентиране върху враждебното отношение към „управляваната от режима на Путин” Русия, представяна като „агресор” и „заплаха”.

Паралелно с това се прокарваше и концепцията за т.нар. „Триморие” (т.е. Инициативата „Три морета” – б.п.), която трябваше да се превърне в своеобразен алианс на държави, влизащи или невлизащи в ЕС и НАТО. Идеята е любопитна, но засега и липсва не само каквато и да била конкретика, но – което е и най-важното – положителна реакция от страна на потенциалните участници в този проект.

Преди, когато на власт в Полша бяха либералите, на външнополитическия фронт Варшава беше ангажирана единствено с това, да доказва своята вярност към Берлин и обожанието си лично към Ангела Меркел. Най-вероятно, ставаше дума за частна инициатива, свързана с плановете за бъдеща политическа кариера в чужбина на лидера на въпросните либерали (очевидно се визира бившия полски президент Александър Квашневски – б.п.), която наистина се оказа успешна за него.

В момента сме свидетели на провала на политиката , свързана с втората от споменатите по-горе области. „Северен поток 2” вече е изграден, никой не се вслуша в полските протести и те се оказаха напълно безполезни. Истината е, че Меркел предаде своите съюзници. Докато нахъсваше полските правителства да лаят срещу Русия, зад гърба им, тя си стисна ръцете с Путин. Не само това, чрез Европейската Комисия, тя успя да спре и Южен поток, който трябваше да премине директно през Българя. Остава въпросът до къде стига съюзничеството и къде се налага максимата "няма вечни приятели има вечни интереси".

Същото можем да кажем и за процесите в Украйна. Подкрепата за новата власт се оказват само на думи. В същото време, Русия заграби източната част на страната и установи контрол върху ключовия Крим. Европа остана с резолюциите си и "икономическите" санкции, които не водят до нищо съществено. Напротив, изострения на конфликт най-много вреди на отношенията и състоянието на държавите от централна и източна Европа, които в името на солидарността на ниво ЕС развалиха отношенията си с Руската федерация.

Някои твърдят, че полската политика е много по-изобретателна и няма нищо общо с официалната „витрина”, т.е. че подкрепяйки постреволюционните власти в Киев, Варшава всъщност е способствала за по-нататъшното разложение на тази страна, която в момента преживява икономическа, демографска и цивилизационна катастрофа. Според тях, това отговаря на полските интереси, защото в резултат получават приток на евтина работна сила, без която икономиката им не би оцеляла, а деградацията на украинската държава я превръща в „болния човек” на Източна Европа. Което пък означава, че на полската източна граница няма да се появи нов силен и опасен конкурент, при това ръководен от антиполски настроени политически сили. Икономическият и демографски потенциал на Украйна е много по-голям от полския и, ако тази страна се управляваше поне малко ефективно, тя бързо би могла да постигне икономически и дори политически превес спрямо Полша.

Изправени пред избора на един от трите възможни варианта: интегрирана икономически и политически с Русия, Украйна, силна украинска държава, преследваща собствените си интереси и не поставяща на първо място някакви външнополитически цели, или преживяваща упадък държава, която разпродава на безценица активите си, ние уж сме избрали третия. Може ли да си представим обаче, че представителите на полската политическа класа са чак толкова умни? А може би нещата в Украйна просто са се развили независимо от тях?

Както можеше да се очаква, в крайна сметка САЩ се отказаха от враждебната реторика срещу „Северен поток 2”, след като видяха, че усилията им са напразни. Всъщност, на практика, те също не можеха да направят кой знае какво, защото поредните санкции срещу ангажираните в проекта компании се оказваха неефективни, а и нямаше как да не са такива. Нима Русия и Германия са толкова слаби, че да се уплащат от смръщените вежди на Вашингтон? Никой не гледа сериозно на подобни твърдения. Всъщност, какво можеше да направи американското ръководство? Да бомбардира строящия се газопровод? И, защо? Такава авантюра би струвала твърде скъпо в икономическо отношение, затова във Вашингтон моментално биха отстранили всеки политик, склонен да предприеме подобни действия. Дали появата на този тръбопровод застрашава интересите на някоя американска корпорация, разполагаща с влияние във Вашингтон? Не знаем нищо за това, но сме наясно, че американската политика традиционно се определя от лобирането на заинтересованите играчи (защото САЩ са истински образец на либерална демокрация).

Защо трябваше Полша да започва безперспективна война на този фронт, която влоши отношенията им не само с Русия, но и с Германия, т.е. с ЕС, който представлява просто придатък към тази държава? Никой не може да даде адекватен отговор. Впрочем, вече няма смисъл да спорим по този въпрос, тъй като и Вашингтон призна поражението си в тази сфера.

Разбира се, поражението винаги може да бъде превърнато в успех и дори в крайна сметка да бъде постигната някаква печалба. Истината е, че Западът за пореден път  „предаде” Полша, така че вече поляците не са длъжни да купуват американски самолети и други скъпи играчки, благодарение на което ще успеят да спестим няколко десетки милиарда злоти. Биха могли също да накарат американските концерни, които не искат да плащат данъци в Полша, да спазват стриктно полското законодателство.

Разбира се, зад целия този проблем най-вече стой управлението на Меркел, което дискредитира и унизи поляците, като ги предаде и отново ги постави между чука и наковалнията, като този път чука, май ще се окаже немската външна политика.