Участието на Турция в либийския конфликт

Либийската криза, чиято основна характеристика според мнозина е "стабилната нестабилност", не само се оказа сериозен проблем, илюстриращ неефективността на съществуващите подходи, както и на такива институции като тази на Специалния представител на генералния секретар на ООН например, при разрешаването на сложни вътрешни конфликти, но и се превърна в "ябълка на раздора", поставил региона на ръба на директния сблъсък между два алианса, единият от които включва Турция и Катар, а другият - Египет и ОАЕ.

На регионално равнище откровено агресивните действия на ЛНА срещу базираните в Триполи сили на премиера ас-Сарадж провокираха откритата намеса на Турция, която -използвайки опита си от Сирия - бързо засенчи съюзниците на Хафтар - ОАЕ, Египет и Франция, по отношение на ангажираността си в конфликта. Оказаната от Анкара помощ - доставките на въоръжение и военна техника, изпратените съветници и военни специалисти, както и прякото участие на турски офицери в планирането и осъществяването на военните действия, се оказа решаващия фактор, който радикално промени хода на военната кампания през 2019-2020, спасявайки ПНС от очертаващото се военно поражение в битката за Триполи.

Макар че Правителство на националното съгласие се смята за официално признато от ООН, на практика, големите външни играчи са разделени по въпроса за реалната подкрепа на ключовите фактори в либийската политика. Основният покровител на ПНС са Турция и Катар, докато се смята че ЛНА на Халифа Хафтар се подкрепя, повече или по-малко явно, от Египет, ОАЕ, Русия, Гърция, Франция и Кипър, а вероятно и от Израел.

Неоосманизмът, миграционният проблем и "Мюсюлманските братя"

Изборът на Анкара се диктува от непрекъснато нарастващите и политически амбиции и икономически интереси. На първо място, турският президент Ердоган смята, че има пълното право да се меси в случващото се в Либия, тъй като до 1911 тя е била част от Османската империя. Турското влияние в страната винаги е било особено силно, макар че през последните стотина години беше изместено от това на Италия. Турските управляващи очевидно смятат, че след като Франция или Великобритания активно се месят във вътрешните работи на бившите си колонии, същото може да стори и Анкара. Особено предвид факта, че другият някогашен колонизатор на Либия - Италия изглежда не е готова да се ангажира толкова сериозно в либийския конфликт, като турците. Тоест, присъствието в Либия напълно се вписва в неоосманистките планове на турския лидер. Победата на контролираните от Анкара сили в страната би позволила на Турция за стартира експанзия и в другите държави от Северна и Североизточна Африка, които някога са били част от Османската империя или поне от нейната сфера на влияние. Освен това, след като зад Хафтар и ЛНА застанаха арабските петролни монархии Саудитска Арабия и ОАЕ, разчитащи с негова помощ за прочистят Либия от враждебно настроените към тях "Мюсюлмански братя" и техните местни филиали, Ердоган, който симпатизира и подкрепя "братята", нямаше как да не се ориентира към ПНС и ас-Сарадж.

Впрочем, има и друг важен нюанс. Ако Турция е "азиатската врата на миграцията в Европа", Либия е нейната "африканска врата". Именно оттук към Италия и Франция се насочват гигантски потоци мигранти от Източна, Централна и Западна Африка. И след като Ердоган толкова успешно използва сирийските, иракски и афгански мигранти за да шантажира ЕС, той вероятно разчита да използва Либия за да удвои натиска си върху Брюксел, с помощта на заплахата от неконтролируемия поток от африкански мигранти.

Икономическите аспекти на турската подкрепа

Още по-важно обаче е, че Турция има очевидни икономически интереси в Източното Средиземноморие. Либия, или по-скоро ПНС в Триполи, е сред малкото надеждни икономически партньори на Анкара в региона, тъй като отношенияти и с Гърция и Кипър са крайно напрегнати, тези с Израел също не са никак добри, а между Ердоган и египетския президент ас-Сиси същеструва открита конфронтация заради турската подкрепа за "Мюсюлманските братя".

Както е известно, Египет, Гърция и Кипър създадоха т.нар. Източносредиземноморски газов форум, в който участват също Италия, Йордания и Палестинската автономия, но няма място за Турция. Те активно проучват газовите находища в собствените си шелфови зони в Източното Средиземномория, но това прави и Турция, която също претендира за тях. Очевидно е, че Анкара се стреми да си гарантира монопол върху енергоносителите от Източното Средиземномория и в това отношение богатата на петрол и газ Либия е от ключов интерес за нея.

Подписаният с ПНС договор за делимитиране на морските граници и континенталните шелфове в Източното Средиземноморие на практика създава обща граница между либийската и турската зони, като в същото време "отрязва" египетската, израелската и гръцката зони една от друга, както и от останалото Средиземноморие. Така Анкара нанася удар по енергийните си конкуренти в региона. И тъй като този договор беше подписан именно с ас-Сарадж, ключова турска задача е той на всяка цена да запази властта си поне в Триполи, а при възможност - да я разпространи върху цялата територия на Либия. Така ПНС ще може да запази легимността си като официално призната от ООН властова структура, т.е. за легитимни ще се смятат и всички подписани от него споразумения и меморандуми.

Засега турците остават най-успешния външен играч в Либия. Въпреки че "бунтовникът" Хафтар има достатъчно влиятелни покровители, Турция беше първата от заинтересованите страни, която реши открито да се включи във вътрешнолибийския конфликт, изпращайки в подкрепа на ПНС военна техника, въоръжение, а след това и жива сила - първоначално хиляди изтеглени от сирийската област Идлиб бойци, а след това и професионални военни от турската армия. Освен това, както посочва турският анализатор Ариф Асалъоглу, в случващото се в Либия отдавна е ангажирана близката до Ердоган частна турска военна компания САДАТ. В тази връзка Асалъоглу напомня, че: "според бившия съветник на американския президент Майкъл Рубин, именно САДАТ е изиграла ключовата роля за разгрома на опита за преврат през 2016. Той твърди също, че САДАТ е подготвила поне три хиляди чуждестранни наемници, действащи в Сирия и Либия, за което е била финансирана от турското правителство. Впрочем, Рубин включва сред групировките, чиито бойци са били подготвяни от САДАТ, Ислямска държава и Ан-Нусра".

Ако останалите държави, подкрепящи Хафтар, продължат да не демонстрират особена активност, Турция, като минимум, ще запази фактическия си контрол над Триполитания, а като максимум - ще прочисти от силите на Хафтар по-голямата част от Либия. Доста вероятно е обаче, военните неуспехи на фелдмаршала, както и неговата възраст (той е на 76), да накарат покровителите му да потърсят алтернатива. Неслучайно напоследък все по-често се споменава името на най-големия син на покойния либийски лидер Кадафи - Сейф ал-Ислам, чиято фигура също се свързва с противопоставянето на турските интереси в страната.

Либия като плацдарм за превръщането на Турция в регионална свръхсила

Според някои анализатори, в момента Турция се опитва за запълни вакуума във властта в Близкия Изток и Магреб. Както вече споменах, за Анкара, ангажирането и в Либия означава възможност да си спечели имиджа на регионална свръхсила, в каквато Ердоган се опитва да превърне Турция. На второ място, турският президент се стремеше да разгроми враждебните му сили, в лицето на Хафрат и ЛНА, една трета от чиито личен състав са салафити-мадхалити, както и други групи, намиращи се в остър конфликт с "Мюсюлмански братя".

На трето място, Анкара не желае да допусне властта в Либия да бъде овладяна от сили, зад които стоят регионалните и съперници - ОАЕ, Египет и Саудитска Арабия. На четвърто място, турците целят за защитят своите енергийни интереси в Източното Средиземноморие, чрез делимитиране на морските граници с правителството в Триполи и блокиране на енергийните проекти на турските съперници - Израел, Египет, Гърция и Кипър.

На пето място, с действията си Анкара получава възможност да се закрепи в Северна Африка и да разшири своето влияние, създавайки постоянна или временна военна база на територията на Западна Триполитания. Освен това Турция ще усили влиянието си върху държавите от ЕС, поставяйки под контрол чувствителната (по отношение на миграцията, но не само) периферия на Съюза.

Между другото, тук е мястото да уточня, че въпреки твърденията на някои анализатори, включително и български, Русия съвсем не е основния външен спонсор на Хафтар и неговата ЛНА. Тази роля се изпълнява от други държави (и най-вече от ОАЕ и Египет), докато руснаците остават на по-заден план, поддържайки контакти и с двете страни в конфликта.

Идеологическата обосновка

Турската ресурсна експанзия има и идеологическа обосновка, като в нейната основа е доктрината Mavi Vatan ("Синя Родина"), сред чиито автори е пенсиониралият се наскоро началник щаб на турските ВМС Джихат Яйчи. В нея се отделя специално внимание на ключовото значение на Източното Средиземноморие, чрез което "се гарантира достъпа и са контролират маршрутите за доставка на енергоносители от Близкия Изток, Кавказ и Централна Азия към Европа. Това е изключително важен трегион за морския транзит и кръстопът, през който - в рамките на цялото Средиземноморие - преминава около една трета от цялата световна търговия". Без да броим гиганските петролни запаси на самата Либия, обшият обем на енергоносителите в "басейна на Леванта" може да достигне няколко трилиона куб. м природен газ и над милиард и половина барела петрол.

Неслучайно морският меморандум между Анкара и Триполи провокира негативната реакция на държавите, оспорващи редица участъци от шелфа и лансиращи проекти за алтернативни подводни тръбопроводи, като EastMed например. Така, на 11 май, външните министерства на Гърция, Египет, Кипър, Франция и ОАЕ осъдиха "осъществяваните от Турция действия в изключителното икономическа зона на Кипър и неговите териториални води, което е очевидно нарушение на нормите на международното право и Конвенцията по морско право на ООН". Те отбелязаха, че: "за по-малко от година това е вече шестия опит на Анкара да осъществи незаконно геоложко проучване в морските зони на Кипър" и поискаха от Турция да "уважава суверениета на другите държави и техните права в собствените им морски зони в източната част на Средиземно море".

Остро критикувайки турската военна намеса в Либия, петте държави отново изтъкнаха правната нищожност на документите, които турският режим подписа с правителството на ас-Сарадж в разрез с нормите на международното право. В отговор Анкара моментално обвини въпросните страни, че се опитват да формират своеобразен "алианс на злото" и активизира лобистката си дейност, в резултат от което европейските транснационални компании вече се отказаха да работят в някои от оспорваните участъци.

На фона за очерталото се напоследък известно затопляне на отношенията между Турция и САЩ (и то не само по "либийския въпрос"), войнствените изявления на Атина изглеждат по-скоро като дипломатическа реторика и елемент от информационната и война с Анкара. Вероятността ЕС да се противопостави със сила на турската експанзия е нищожна, а ако Брюксел реши да наложи някакви санкции, в отговор Ердоган може наистина да отвори шлюза за мигрантския поток към Европа. При това, установявайки контрол над либийското крайбрежие, сега турците могат да контролират този поток и от Юг. Впрочем, същото се отнася и за доставката на енергоносители, тъй като ограничавайки (под американски натиск) изгодното за себе си взаимодействия с Москва, ЕС все повече увеличава зависимостта си от своите капризни и непредсказуеми близкоизточни и най-вече турски партньори.

На свой ред, Анкара, която изпитва много сериозни икономически трудности, не се бои открито да използва не само "меката", но и "твърдата" си сила, радикално променяйки ситуацията в региона, който тя разглежда като интегрална част от сферата на влияние на наследниците на Османската империя. Тази обусловена от икономически и политически интереси проекция на сила върху бившите османски владения, е много сериозно предизвикателство както за турските съседи в Средиземноморския регион, така и за другите големи външни играчи в региона.