Настъпващата неоосманистка експанзия

Дълго време западните анализатори, както и големите медии, не обръщаха достатъчно внимание на геополитически амбиции на Турция, което вероятно бе свързано с наложилата се представа за страната като среден регионален играч или с членството и в НАТО, т.е. с възприемането и като част от "трансатлантическата общност".

Анализът на външната политика на Анкара и действията на турския президент Ердоган през последните години обаче, недвусмислено говорят за изключително сериозни амбиции за разширяване на турското влияние в международната политика.

Според редица експерти, сред причините за възприемането на идеите на политическия ислям, неоосманизма и пантюркизма от Ердоган и превръщането им в "гръбнак" на вътрешната и външна политика на Анкара, са амбициите на турския лидер да остави "значима следа", при това не само в националната, но и в световната история.

Несъмнено, корените на изповядваната от Ердоган идеология могат да се открият във войстващия политически ислям, възникнал в края на 60-те години на миналия век под влияние на Неджметин Ербакан - първият ислямистки премиер на Република Турция и духовен наставник на сегашния президент.

Идеологическите и икономически предпоставки за турската експанзия

През последните месеци, след директната турска военна намеса в Ирак и Североизточна Сирия, участието в хибридните войни в Сирия, Либия и Йемен, ескалирането на военното напрежеие в Егейско и Средиземно море, в периметъра на авантюристичната политика на Ердоган се оказа и Южен Кавказ, където турската подкрепа за Азербайджан изигра ключова роля за победата му в поредната война с Армения за Нагорни Карабах.

Тази външнополитическа и военна експанзия започна да се разширява все по-активно и мащабно, следвайки позиционирането на Анкара като "регионален лидер" и представител на "интересите на мюсюлманските народи" и подкрепата и, включително с военна сила, за протурските сили в Тунис, Либия, Египет, Сирия, Ирак, Южен Кавказ, та чак до Мианмар и китайската провинция Синдзян.

В рамките на тази политика се поставя сериозен акцент и върху създаването на реални предпоставки за доминацията на Турция на "територията на Туран", чрез формирането на глобално наддържавно образувание, обединяващо както тюркските така и другите народи от Централна Азия и Сибир. За целта Анкара инвестира големи усилия и средства, опитвайки се да привлече нови суверенни държави от региона в турската сфера на влияание. Освен това постоянно се провеждат срещи на тюркските държави, на които се лансират различни  идеи за постигане на единство, включително и военно, т.е. чрез създаването на своеобразна "тюркска НАТО".

Така, с цел разширяване на турското влияние в Централна Азия, през 2009 в азербайджанския анклав Нахичеван беше създаден Съвет за сътрудничество на тюркоезичните държави (т.нар. Тюркски съвет), в който участват Турция, Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан. На различни форуми, турските представители многократно са заявявали, че "по своя демографски и икономически потенциал Тюркският съвет спокойно може да се конкурира в Евразийския икономически съюз".

Всичко това показва, че през последните години политиката на Турция акцентира най-вече върху създаването на институционални основи за глобалната тюркска интеграция и формирането на турско икономическо и общо културно пространство, способно да гарантира нов скок на турската икономика, както и да се превърна в основа за оказване на мощен геополитически натиск върху Гърция, Русия, Иран и Китай.

В тази връзка ще напомня, че в света има шест суверенни държави (Турция, Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан, Узбекистан), в които тюркските етноси са доминиращи. Впрочем, такива са и девет автономни републики и райони със сериозно "тюркско присъствие", които са част от Руската Федерация (Башкортостан, Кабардино-Балкария, Карачаево-Черкесия, Саха-Якутия, Татарска, Чувашия, Крим) и Китай (Синдзян-Уйгурският автономен райно), като сред тях е и непризнатата Севернокипърска турска република.

С близък до тюрките произход са и представителиje на алтайското езиково семейство, които имат една суверенна държава (Монголия), четири автономии в Русия (Алтай, Бурятия, Тува, Хакасия) и една в Китай (автономният район Вътрешна Монголия).

Това обяснява и прокарваните през последните десетилетия "инициативи” на Турция за създаване и използване в рамките на собствената и пантюркистка стратегия, на такива реални и виртуални регионални микроблокове като т.нар. "Кавказки дом", "Ислямска конфедерация на Кавказ", "Ислямска Чечено-Дагестанска конфедерация", "Кавказки общоевразийски пазар", както и опитите и да използва за целта регионалния икономически алианс ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова), Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), Централноазиатският съюз и някои други.

Икономическите предпоставки

Тази турска експанзия се опираше на впечатляващото развитие, което в течение на доста години показваше икономиката на страната. От средата на 80-те години на миналия век до 2013 икономическият растеж в Турция демонстрираше темпове, съпоставими с тези на Китай. През 1985 например, турският БВП беше 92,6 млрд. долара, десет години по-късно (1995) той достигна 233,1 млрд., а след още десет (2005) беше 501 млрд. Върхът от 950,6 млрд. беше постигнат през 2013, оказала се преломна за Турция.

Дотогава турският управляващ елит разглеждаше бъдещето на страната в рамките на процесите на глобалния пазар и западната, т.е. американската, доминация. След това обаче, нещата се промениха. На първо място, изчезнаха леснодостъпните ("ничии"), пазари на планетата. Големите сили започнаха да "ограждат" пазарите си, постепенно изтласквайки от тях външните конкуренти. Тоест, турската икономика внезапно попадна в ситуация, доста напомняща онази на Втория Германски Райх в началото на ХХ век, оказал се "отрязан" от френските и британски колониални пазари.

През 2014-2015 с турската икономика се случи същото. След като през предходните 20 години нарасна почти 11 пъти, тя внезапно започна да боксува, демонстрирайки спад от 20%, през следващите пет години, т.е. до 2020. При това, в онзи момент Турция вече се бе превърнала в най-големия световен хъб за производство на авточасти например. С този сектор е свързан 15,9% от износа на турската обработвателна индустрия (обемът му през 2019 достигна 26 млрд. долара). Но второ място в турския износ са "възлите и оборудването за ядрени реактори", чиято стойност достигна 15,8 млрд. Турците планират до 2025 обемът на изнасяните от тях въоръжения да достигне 25,5 млрд. долара и доста успешно вървят към постигането на тази цел. Те се смятят за един от лидерите в производството на военни дронове, като по този показател надминават дори руснаците. В тази връзка ще припомня и че, когато реши да изключи Анкара от програмата за производството на американските изтребители F-35, Вашингтон беше неприятно сюрпризиран, откривайки, че почти 10% от частите за тези самолети се произвеждат именно в турските заводи. А по-важното в случая е, че турските предприятия очевидно са достигнали технологично ниво, позволяващо производството на толкова сложна продукция.

В същото време, Анкара е наясно, че мощта на досегашните хегемони в заобикалящото я геополитическо пространство ерозира, и това я стимулира да се опита да реализира необходимата за утвърждаването на Турция, като самостоятелен геополитически играч,  икономическа и идейна експанзия в цялото огромно пространство от Източното Средиземнорие и Балканите, през Близкия Изток, Южен Кавкав и Централна Азия, до Западен Китай (Синдзян). С надеждата да открие и постави под свой контрол новите запаси от енергоносители в Източното Средиземноморие, както и "алтернативните тръбопроводни газови доставки" през Гърция. Да се добере до вече съществуващите значителни излишъци от природен газ в Централна Азия. Да се опита да замени поне част от китайския износ към Европа, както и да си гарантира нови пазари за модерното турско въоръжение и, най-вече, за своите дронове и леки бойни лазери за тактическата противовъздушна отбрана.

Тази турска експанзия обаче, има едно особено слабо място и това е състоянието на националната икономика и по-точно липсата на финансови средства. Просто, защото в резултат от експанзията си, Турция харчи много повече, отколкото получава. Тук е мястото да напомня и, че предвид вредата, която пантюркистка активност, можеще да нанесе на Русия и Китай и замяната на тяхното регионално влияние с това на Турция, като член на НАТО, през последните трийсет години амбициие и се подкрепяха от т.нар. "колективен Запад", в рамките на глобалното му противопоставяне с Москва и Пекин. Именно това вдъхна увереност на Анкара относно шансовете за практическа реализация на неоосманистските и стремежи, както и, че гарантирането на евразийската регионална и континентална сигурност (т.е. сигурността на Балканите, Черно, Адриатическо и Егейско море, Източното Средиземноморие, Близкия и Среден Изток, Кавказ и Централна Азия) ще бъде поверено от Запада на Турция и нейната политика в тези региони ще се ползва с неговата подкрепа.

През последните години обаче, разминаването между интересите на Вашингтон и някои от западноевропейските му съюзници (най-вече Франция) и тези на Турция в рамките на редица конфликти и, в частност, в Сирия, Ирак, Източното Средиземноморие, както и за влияние в Централна Азия, а също очерталото се ситуативно сближаване на Анкара и Москва (включително след покупката на руски зенитни системи С-400) принуди Запада спешно да коригира отношението си към Турция на Ердоган. Срещу нея бяха отправени множество критики и дори заплахи за налагане на санкции, а през ноември 2020, в интервю за Figaro, американският държавен секретар Майк Помпео открито призова Белия дом и Европа "да се противопоставят съвместно на изключително агресивните действия на Турция".

Разбира се, тези критики и заплахи едва ли ще променят в близко време пантюркистката и неоосманистка активност на Анкара и използването и в интерес на политическия ислям. Западът обаче, вероятно разчита, че стремително влошаващото се състояние на турската икономика, което ще се опитам да анализирам подробно по-долу, би могло да улесни "необходимите корекции" в турската (гео)политика и връщането на Анкара в редовете на "трансатлантическата общност" - със или без Ердоган.

Турската икономика е в стагнация вече шеста поредна година. Бързо нараства държавният дълг и най-вече външният. Ако в течение на 15 години подред делът на държавния дълг спрямо БВП постоянно намаляваше (от 76% до 27%), сега отново е скочил до 33%. В момента Турция дължи на чуждестранните си кредитори 450 млрд. долара, като 320 млрд. са задължения на частни компании. Именно тази критична ситуация обяснява, защо в момента Турция така активно се опитва да промени ситуацията в региона в своя полза - това не е свързано толкова с мечтите за възраждане на Османската империя, колкото с прогресивно нарастващата нужда от свежи средства, или по-точно от източници на експортни печалби. Тук е мястото да напомня, че докато външната търговия осигурява 31,9% от БВП на Китай, за Турция тази цифра е 64,9%. Тоест, за страната е жизненоважно да разшири достъпа си до експортните пазари, защото традиционните пазари постепенно се затварят за нея. САЩ например слязоха от трето на пето място в списъка на десетте основни турски търговски партньори, като Турция изнася там доста по-малко (8,3 млрд долара), отколкото в Германия (16,1 млрд.). Впрочем, в момента Европа поема 36% от турския износ (Великобритания - 11,1 млрд., Италия - 9,56 млрд., Испания - 7,71 млрд., Франция - 7,29 млрд., Нидерландия - 4,77 млрд., Белгия - 3,95 млрд.). И докато това не се промени, Ердоган ще продължи да извива ръцете на ЕС.