Настъпващата неоосманистка експанзия

Какво смята да прави Ердоган

На този фон, големият въпрос е, доколко влошаването на икономическата ситуация в Турция би могла да ограничи гигантските политически амбиции на нейния лидер? Както споменах, повечето анализатори смятат, че Ердоган се е нагърбил с непосилно бреме, тъй като Турция не е в състояние да действа едновременно на много фронтове, особено предвид сегашното и икономическо и финансово състояние. Както посочва в тази връзка Стив Ханке: "Турция буквално изгаря валутните си резерви". Други пък смятат, че страна, чиито БВП се равнява на 770 млрд. долара, трудно би могла да поддържа глобални амбиции. Продължва да пада жизненото равнище на населението. Социалната база на турския президент се формира предимно от селското население, изповядващо фундаменталния ислям и "захранвашо" опората на Ердоган - мрежата на "Мюсюлманските братя", част от които – както твърдят мнозина – е и самият президент. Електоралната му база в големите градове не е голяма, особено в Анкара, Истанбул и Измир. По-голямата част от образованите млади турци са настроени опозиционно. Не се очертава и решение на историческия конфликт с кюрдите.

Влошава се и външнополитическото положение на Турция. Тя успя да развали отношенията си с почти всички важни за нея държави, като изключим Азербайджан, Катар и т.нар. "тюрски републики" от Централна Азия, макар че в последните влиянието на Москва и Пекин и далеч по-сериозно от това на Анкара. Водещи членове на НАТО, като френския президент Макрон например, открито твърдят, че пактът е в "мозъчна смърт", включително заради поведението на Турция. Откровеният стремеж на турското ръководство към възраждане на Османската империя, притеснява САЩ, Русия и ЕС (макар, от друга страна, да ги изкушава да го използват в свой интерес). В Европа се опасяват от усилването на мюсюлманския фактор и нова вълна бежанци от лагерите в Турция или от тези в Западна Либия, където турците имат военно присъствие и база в Мисурата. Русия пък се старае да не допусне усилване на турското влияние в Южен Кавказ, Централна Азия и някои други региони на постсъветското пространство. Да не говорим, че арабските държави никога няма да приемат претенциите на Ердоган за водеща роля н сунитския свят.

Всичко това действително е така. Тогава, защо турският лидер не само не ограничава, но постоянно разширява амбициите си и активността на страната, включително и военната? Той съвсем не е наивник, а изключително опитен политик. И затова вероятно е наясно, че за да осъществи военната мобилизация на турското население, не му е необходим кой знае какъв икономически растеж. В известен смисъл, той дори би могъл да му попречи, защото наличието на финансово независима средна класа, може да се окаже опасно за властта му, включително като потенциален участник в евентуална "цветна революция". Истината е, че Ердоган не иска да се превърне просто в „новия султан" на Турция, а има далеч по-големи амбиции, касаещи целия ислямски свят. Като за целта не се колебае да използва като инструмент радикалните ислямисти.

Според някои експерти, той се опитва да създаде зона на управляван хаос, основната роля в който няма да играят редовните армии, а религиозните радикали, които Анкара се стреми да постави под свой контрол, с активната подкрепа на Великобритания. Както е известно, в основата на феномена на съвременния радикален ислям, не е Турция, а именно британците и американците, заедно със Саудитите. Сега обаче Ердоган иска да ги използва като инструмент. В този смисъл, турско-азербайджанската победа в поредната Карабахска война с арменците е просто междинен етап в стратегията за по-нататъщното проникване на войнстващите ислямисти на територията на Централна Азия и населените с мюсюлмани райони на Русия, както и за връщането на някои от тях в ислямските предградия в европейските градове, където да "работят" за идеята за нова глобална ислямска федерация, доминирана от Турция. Неслучайно още през 2017 Ердоган предупреди, че ако запазят сегашното си негативно отношение към страната му, европейците няма да могат да ходят спокойно по улиците на собствените си градове.

В този конфликт, както впрочем и в бизнеса с енергоносители, турските интереси съвпадат с тези на Великобритания. Неслучайно, активизирането на Турция в Южен Кавказ и косвеното и участие в Карабахския сблъсък съвпадна с назначаването на стария приятел на Ердоган и бивш британски посланик в Анкара Ричард Мур за шеф на външното разузнаване МІ-6.

В сътрудничество с BP (British Petroleum), Турция се стреми да създаде южен енергиен коридор към ЕС. Сред списъка на тръбопроводите, които турците контролират както на своя територия, така и на територията на Азербайджан, е Трансадриатическият газопровод, по който от ноември 2020 Италия получава азерски газ. Освен него, в т.нар. Южен газов коридор влизат Южнокавказкият и Трансанадолския (TANAP) газопроводи. С негова помощ и с подкрепата на Великобритания, която вече не е член на ЕС, Ердоган ще може активно да влияе върху политиката на Съюза.

Впрочем, с това турските енергийни амбиции съвсем не се изчерпват. Турция се опитва постепенно да изтласка Русия от южното направление на газовите доставки за Европа. Анкара съзнателно девалвира значението на „Турски поток”, освен това през юли 2020 тя спра транзита на газ по "Син поток", в резултат от което вносът на руски газ падна до 4,7 млрд. куб. м, вместо 7,99 млрд, за същия период на 2019, т.е. с 41%. Тук е мястото да отбележа и, че вносът на газ от Иран намаля още повече - с 46%, достигайки 2,03 млрд. куб. м. Турците се стремят да заменят руския газ, както с турски - от новите находища в Черно море, така и с азербайджански и с втечнен газ, доставян в турските терминали. Освен това в Анкара планират да включат в Южния газов коридор и постсъветските държави от Централна Азия, което ознава, че интересите на Турция и ВР, с активната подкрепа на МІ-6, ще бъдат прокарвани в този ключов и за двете страни регион. В тази връзка ще припомня, че именно от столицата на Османската империя, през ХІХ век британците организират антируските бунтове в Централна Азия, като част от „Голямата игра”, а и проектът за т.нар. "Велик Туран", лансиран за първи път от т.нар. "младотурци" в началото на ХХ век и визиращ създаването на единна държава на всички тюркоезични народи, също се подкрепя от британското разузнаване.