Сръбското влияние в Западните Балкани. Част 1 - „Меката“ сила на Сърбия в Черна Гора.

Сърбия е най-голямата държава в Западните Балкани, която още не е приета в ЕС. Традиционно, сръбската външна политика се цели да достигне всячески до шовинистичният и честно казано смехотворен идеал наречен „Велика Сърбия“. Този национален комплекс на сърбите е роден още в Средновековиеето, когато десетките сръбски държавици не успяват да се обединят по ефективен начин.

 До сръбска империя наистина се стига през 14ти век, но за това основна причина има както падението на България под Османско иго, така и упадъкът на Източната римска империя. Аристократите от тези две държави намират убежище в Сърбия и успяват да я изградят като една силна средновековна държава. Нужно е само да споменем че може би най-великият средновековен сръбски владетел Стефан Душан е наполовина българин (майка му е Теодора, дъщерята на Цар Смилец), който е женен за българка - Елена, сестрата на българският владетел цар Иван Александър.

Та именно този исторически комплекс за липса на минали успехи и достигане на един сръбски универаслизъм на Балканите, води до това сръбската национална идея да си присвоява земи, които не ѝ принадлежат. В постигането на тази цел исторически са мобилизирани както културни и религиозни прийоми, така и военни такива. В настоящият ни анализ ще се спрем на религиозната пропаганда водена от Сърбия на територията на Западните Балкани.

Движението за църковна независимост е едно от най-интензивните балкански явления, съществували през последните 160 години.  Фактът, че в една държава, където църквата заема значително място в живота на нейните граждани, се зараждат влиятелни сили, чиято цел е поддържането на църковна, а оттам и на политическа зависимост напомня много на мрачните години, когато Вселенската патриаршия, която току-що е приела за свой основен постулат „Мегали идеята“, се подвизаваше като покровител на източното православие. Близо 200 години по-късно наблюдаваме пъкления опит на сръбската Патриаршия и държава за потъпкване църковната независимост на Черна гора.  

Отделилата се през 2006 г. Черна гора в края на миналата година реши веднъж за винаги да отхвърли сръбското църковно тегло, приемайки нова закон за религиозните общонсти в страната. Спорд законарелигиозните общности трябва да представят доказателства, че притежават собствеността, която са придобили преди формирането на Кралство Югославия- 1918 година. Законът предвижда всички сгради и земи, за които няма доказателства за правото на собственост да бъдат конфискувани от държавата. По-голямата част от манастирите, църквите и другите църковни имоти в Черна Гора са собственост на сръбската православна църква, откъдето и започнаха новите църковни страсти.

Увлечеността на сръбската страна да контролира политическото, икинимическото и църковно развитие на бивште югорепублики все почеве започва да продобива фанатични характеристики.

Използвайки църквата в Черна гора, Сърбия се опитва да имитира дейността на Вселенската партиаршия отпреди 150 години, като прокарва своята великосръбска доктрина. Почти веднага след своето освобождение Сърбия, страдаща от своя компекс за малоценност, изгражда стратегия, основаваща се на църковна и военна експанзия за завладяване и подялба (основно с Гърция) на наследството на Османската империя на Балканите.

Само че в този й план Сърбия много бързо и удобно забравя откъде идва сръбската църковна независимост. През XIII век сръбския владетел Стефан II Неманич в усилията си да се сдобие с кралско достойнство, безпорно имайки за пример българския владетал Калоян, успява да издейства за сръбската църква автокефалност с ранг на архиепископия.

 Развитието на сръбската църковна независимост продължава и през 1346 г. в Скопие, където нововъзкачилият се сръбски владетел Стефан Душан бил венчан за цар с благословията на българския патриарх Симеони българските архиепископи. Оттук на сетне сръбският владетел запонал да се величае като „цар на сърби и ромеи“, постъпка взета за пример от титлата на някогашния български цар Симеон Велики. Но както е известно, придобитата от сръбския владетел титла, според съществуващата практика, се нуждаела от църковно освещаване.