ECR Party’s multilingual hub for Centre-Right ideas and commentaryBulgarianВъпросът за "външнте бенефициенти" на проекта за западнобалканска интеграция действително е важен. Както е известно, в Западните Балкани традиционно се сблъскват интересите на редица външни играчи, като в момента това са САЩ, ЕС (и по-точно френско-германската и австро-унгарската оси), Русия, Китай, Турция и близкоизточните петролни монархии.
Според албанския външнополитически експерт Акри Чипа (който между другото е завършил Американския унивеститет в Благоевград), ако не бъде стриктно координиран с Брюксел, проектът "Отворени Балкани" би могъл да способства за прокарването на геополитическите интереси на Китай и Русия в региона. Истината обаче е, че в Москва гледат по-скоро скептично на този проект, за разлика например от САЩ и, в по-малка степен, от ЕС. В тази връзка, редица експерти напомнят, че навремето именно администрацията на Тръмп подкрепи инициативата "Мини Шенген"/"Отворени Балкани" и то тъкмо с цел изтласкването на Русия и Китай от региона. Тоест, в този проект очевидно не присъства "ръката на Москва", още повече че макар доскоро регионът на Западните Балкани да беше част от зоната на активно руско влияние и присъствие, в момента ситуацията е диаметрално противоположна, макар че според мнозина руски политици в условията на усилващия се западен натиск, възтановяването на позициите на страната им на Балканите, които са ключов регион както за Европа, така и за Евразия, е изключително важно.
Възможностите и проблемите на Русия
Основния проблем, с който се сблъскват руснаците, опитвайки се да укрепят или поне да съхранят влиянието си на Балканите, като цяло, и в частност – в Западните Балкани, залагайки най-вече на Сърбия, е комбинацията между сръбския национализъм и склонността на елитите в Белград да търсят сътрудничество не само с Москва, но и с нейните геополитически противници.
Историята показва, че декларирайки съюзническите си отношения и дори своето "братство" с Русия, сръбските елити винаги са поддържали тесни отношение не само с Франция, но и с Великобритания (преди Втората световна война) и САЩ (след Втората световна война). По време на съпротивата срещу нацистка Германия например, югославският партизански лидер Тито поддържа по-близки връзки с Лондон, отколкото с Вашингтон или Москва. Врочем, добре известно е и, че по съветско време, отношенията между двете страни преживяха множество обрати, като в отделни периоди те са откровено враждебни.
Тоест, нито в периода на панславизма от времето на Руската империя и Кралство Сърбия (Първата световна война), нито в социалистическия период (1945-1991), нито дори след краха на Съветската империя, когато Русия и Сърбия бяха директно застрашени от Запада, т.нар. "обща идентичност" не води до превръщането на Белград в безусловен съюзник на Москва, да не говорим пък - в неин сателит. Всъщност, истината е, че всички балкански държави, включително набедената за "верен руски съюзник" Сърбия, не демонстрират безусловна лоялност към нито един от своите външни покровители и нерядко се опитват да ги шантажират за да постигнат целите си. Т.нар. „колективен Запад” се отнася, общо взето, спокойно към опитите на Белград и Скопие да поддържат военни и икономически контакти с Русия, просто защото смята, че нито те, нито Русия имат ресурси и намерения да използват тези контакти за откъсването им от Запада. Въпреки проблемите, процесът на интегриране на Западните Балкани в НАТО и ЕС продължава с пълна сила и няма реална алтернатива, поне в близко бъдеще. В същото време обаче, доколкото стратезите в Брюксел и Вашингтон все още разглеждат потискането на сръбските амбиции като основно условие за „европеизирането” на Западните Балкани, това дава възможност на Русия да се меси сравнително успешно в геополитическата игра в региона, подкрепяйки амбициите на Белград. Което пък води до интензифицирането на „хибридната война” между Москва и „колективния Запад” в региона, още повече че възможностите на последния съвсем не са неограничени. Както показва опитът на Грузия и Украйна, „еврооптимизмът” се запазва само докато се запазват и надеждите за повишаване на жизненото равнище с помощта на субсидиите от ЕС. Което пък допълнително стимулира противоречията между т.нар. „Стара” и „Нова” Европа относно финансовата политика на Съюза. След като тези надежди започнат постепенно да се изпаряват обаче, това би могло да превърне Западните Балкани в генератор на нестабилност в самия ЕС. В резултат, те могат да се окажат стратегически капан, а усилията за удържането им под контрола на Брюксел да доведат до прекалено напрягане на силите и дори до ерозия на Съюза.
Впрочем, напълно възможен изглежда и сблъсъкът между европейския и турския геополитически проекти в региона на Западните Балкани. Без оглед на присъствието на ЕС и НАТО в региона, виждаме, че местните елити се опитват да реализират проектите си за Велика Албания, Велика Сърбия и "новата Османска империя". Които на практика се конфронтират със стремежа на Берлин и Виена за "овладяване" на региона, както и с желанието на Париж да играе по-сериозна роля в него. На този фон, подкрепата, която въпросните проекти получават от Великобритания и САЩ, позволява на последните да реализират собствените си стратегически цели. На свой ред Русия се опитва да заложи както на противоречията между западните сили, така и на тези между тях и местните играчи и да съхрани поне Сърбия като своеобразен плацдарм за евентуалното си бъдещо завръщане на Балканите.
Германската позиция
Що се отнася до позицията на Германия, по време на посещението си в Белград през септември 2021, германският канцлер Ангела Меркел подчерта, че присъединяването на държавите от Западните Балкани към ЕС е от голям геостратегически интерес за ЕС. След разговорите си със сръбския президент Вучич, тя заяви: "Знам, че според мнозина процесът на евроинтеграция върви бавно и, че Брюксел непрекъснато поставя нови изисквания. Въпреки това са налице редица резултати и определен прогрес. Страните членки на Съюза обаче следва да имат предвид, че е от много голям геостратегически интерес всички тези държави да бъдат приети в ЕС".
Ще припомня, че още през септември 2005, когато Меркел за първи път оглави германското правителство, американският анализатор Кристоф Бъртрам написа в Project Syndicate, че по време на нейното управление същността на външната политика на Берлин почти няма да се промени, но "прекалено твърдият" стил от "ерата на Шрьодер" вероятно ще бъде смекчен. Той прогнозира, че новият канцлер "ще подкрепи влизането на балканските държави в ЕС", макар че основен приоритет на германската външна политика ще си останат отношенията с Брюксел, Вашингтон и Москва. При това, според Бъртръм, първоначално Меркел „ще бъде изцяло ангажирана с осъществяването на икономическите реформи, заради които беше избрана и които са основната и задача”. Както е известно, тази прогноза се оправда напълно. Меркел се сети за Западните Балкани едва след преодоляването на последната икономическа криза през 2008-2009, т.е. чак по време на третия и мандат. Междувременно, в ЕС влезе не само Словения (през 2004), но и Хърватска (2013), чието откъсване от Югославия навремето стана възможно с решаващата помощ на Берлин. През април 2013, с активната немска подкрепа и формалното посредничество на ЕС, Сърбия и Косово подписаха т.нар. „Брюкселско споразумение”. През август 2014 пък, в Берлин се проведе първата среща на върха „Европейски съюз – Западни Балкани”, поставила началото на т.нар. „Берлински процес”. Всъщност, това бе отговорът на германската дипломация както на регионалните интеграционни проекти от типа на инициирания от Любляна „Процес Бърдо-Бриони”, така и на засилената активност в региона на такива големи външни играчи като САЩ, Русия, Китай, Турция и Саудитска Арабия. При това, докато последните предлагаха на държавите от Западните Балкани най-вече сигурност или финансиране, Берлин им предложи перспектива за членство в ЕС. Затова не бива да се учудваме, че през юли 2015 Меркел осъществи триумфално турне в държавите от региона и то въпреки усилващата се миграционна криза. В Тирана, Белград и дори в Сараево тя обеща помощ в процеса на евроинтеграция: „Мога да ви уверя, че е в наш интерес да реализираме на практика даденото обещание и да гарантираме европейската перспектива на държавите от Западните Балкани. За нас това е въпрос на чест”. Много бързо обаче, тези обещания се сблъскаха със суровата реалност в региона. В Белград например се убедиха, че нито Берлин, да не говорим за Брюксел, разполагат с ефективни лостове за влияние върху Прищина и по този въпрос сърбите трябва да се договорят с американските покровители на косоварите. Така, когато през юли 2018 се появиха първите информации, че администрацията на Тръмп подкрепя проекта за „размяна на територии” между Сърбия и Косово, т.е. предаването на сръбските общини в Северно Косово срещу признаването на независимостта на бившата автономна област, Белград не отхвърли веднага тази идея. Затова пък реакцията на Меркел беше изключително остра. През август 2018, по време на срещата си в Берлин с премиера на Босна и Херцеговина Денис Звездич, канцлерът заяви: „Териториалната цялост на държавите от Западните Балкани е установена и неприкосновена. И това следва да се повтаря нерекъснато, защото отново се правят опити да се обсъждат границите, а ние не можем да си го позволим”. В коментарите си по този повод, редица медии не пропуснаха да напомнят, че навремето именно Германия изигра ключова роля за разпадането на Югославия като първа реши да признае независимостта на Словения и Хърватска през 1991.
Днес обаче, Берлин категорично подкрепя нерушимостта на границите в региона, илюстрация за което бе поведението му в хода на дискусията, провокирана от появата на скандалния документ (т.нар. non-paper, свързван от някои със словенския премиер Янез Янша) за „окончателно разрешаване на югославския въпрос”. Според редица експерти, Меркел защитава толкова яростно изкуствените граници, прокарани навремето от комунистическите власти в Западните Балкани, защото се опасява, че промяната им би отворила за Запада „кутията на Пандора”. В крайна сметка, ако могат да бъдат дискутирани границите, прокарани от Тито и съратниците му между Сърбия и нейната автономна република Косово и Метохия, може да се обсъждат и въпросите за принадлежността на Крим, Нагорни Карабах и т.н. Истината е, че единственото наследство от комунистическата епоха, което Западът продължава да признава, е именно нерушимостта на вътрешните граници, очертани от югославските комунисти , без оглед на историята, икономическите връзки, етническия състав на населението и неговата политическа воля.
Всъщност, самото понятие „Западни Балкани” беше наложено най-вече от необходимостта на Берлин да обедини по някакъв начин Албания и остатъците от Югославия, които – за разлика от Словения и Хърватска, все още остават извън ЕС. Но, ако Сърбия и Черна гора все пак започнаха преговори за присъединяване към Съюза, Албания и Северна Македония не постигнаха дори това, тъй като бяха блокирани през ноември 2020 от Нидерландия и България. Поведението на страната ни беше възприето доста болезнено от Меркел, тъй като по онова време тъкмо Германия председателстваше Съюза.
Всъщност, основният резултат от балканската политика на Меркел бе появата по периферията на ЕС на група от държави, които на практика са лишени от реална перспектива за евроинтеграция, макар че нивото на развитие на някои от тях е по-високо, отколкото това на отделни членки на Съюза от Източна Европа.
Другите външни играчи
Впрочем, да не забравяме, че за първи път в хилядолетната им история в Западните Балкани присъства и китайският фактор. Според някои сръбски медии например, именно Пекин стои зад очаквания отказ от признаването на Косово от страна на редица държави от Африка и Близкия Изток. Сред причините за това е, че тъкмо през Сърбия (а не през България) ще преминава основният балкански маршрут на китайския суперпроект "Един пояс, един път", което стимулира китайските стратези да работят за укрепване позициите на Белград и възможността му да влияе върху политиката на ЕС, включително като карат редица зависими от тях страни от Третия свят да се откажат от признаването на Косово. Показателно е също, че китайците, които реализират важни проекти и в Албания, не са против плановете на Еди Рама за обединяване на албанците в рамките на проекта "Отворени Балкани", тъкмо за сметка на Косово.
Що се отнася до евентуалното взаимодействие между Пекин и Москва в Западните Балкани, на пръв поглед появата на китайския фактор е в руски интерес, но само доколкото води до отслабване влиянието на Брюксел и Вашингтон в региона. Ако обаче, китайците реализират плановете си, влиянието им върху Сърбия ще нарасне, при това тъкмо за сметка на руското.
Не бива да забравяме, разбира се, и такъв фактор за дестабилизирането на Западните Балкани като миграцията - легална и нелегална. Легалната се регулира от правилата на ЕС, докато нелегалната е свързана с наркотрафика и е неуправляема, макар че САЩ и Великобритания се опитват да упражняват някакъв контрол върху потоците и дори да ги направляват в желаните от тях посоки. А фактът, че и Китай се опитва да го прави, също не способства за коордирането на балканската му политика с тази на Русия.
Вашингтон и Западните Балкани – смяна на приоритетите?
Както е известно, президентът на САЩ Байдън назначи за свой специален пратеник за Балканите Габриел Ескобар, който е заместник-помощник държавен секретар по въпросите за Европа и Евразия. Някои свързват назначението му с намерението на новата администрация на САЩ да води „по-енергична политика в региона на Балканите". Ще припомня, че в периода 1998-2001, т.е. когато с активна американска подкрепа беше свален режимът на Милошевич, Ескобар ръководеше ключови отдели в посолствата на САЩ в Република Сръбска, Черна гора и Сърбия. В коментар във връзка с назначението му, белградският вестник "Политика" търди, че: "меденият месец в отношенията между администрацията на САЩ и президента на Сърбия Александър Вучич, започнал по времето на Тръмп, приключи". Според анализаторите, сред основните приоритети на Ескобар ще бъде да деблокира системата на управление в Босна и Херцеговина, да възстанови диалога между Белград и Прищина и да гарантира, че Черна гора ще запази евроатлантическия си курс, въпреки, че в управлението на страната доминира смятаният за просръбски и проруски Демократичен фронт.
Според американския дипломат Ричард Гренел който заемаше поста на Ескобар по времето на Тръмп обаче, настоящият държавен глава на САЩ Джо Байдън е пропилял „историческите преговори“ за нормализация на отношенията между Сърбия и Косово:„Визията на Тръмп за Сърбия и Косово беше те да нормализират икономическите си отношения и да помогнат за пълното съживяване на Балканите. Президентът Тръмп вярваше, че конфликтът се отразява върху откриването на нови работни места и икономическото развитие в двете страни. Той също така беше уверен, че стратегията на ЕС не работи в Западните Балкани“.
Свързани