Оста Белград-Тирана и мястото на Скопие

Поне на пръв поглед, Балканите, като цяло, и бившите югорепублики, в частност, не изглеждат особено подходяща платформа за реализацията на едни или други регионални интеграционни проекти. Отношенията между държавите и народите на полуострова продължават да са исторически обременени и едва ли евентуалното им сближаване ще бъде лесен и еднозначен процес. Още повече, че трансформацията на инициативата "Мини Шенген" в "Отворени Балкани", освен всичко друго, е и своеобразно предизвикателство към ЕС заради проточилия се и лишен от реална перспектива процес на интеграция на страните участнички в Съюза.

Впрочем, позициата на "еврократите" също е разбираема. Навремето, Брюксел - най-вече по геополитически съображения, както и под влиянието на Вашингтон, ускорено интегрира държавите от някогашния социалистически блок и балтийските постсъветски републики. Това обаче го изправи пред сериозни икономически проблеми. Ето защо Съюзът не е склонен да повтаря грешката си, още повече, че вече няма и достатъчно ресурси за да предприеме подобна стъпка. Все пак става дума за най-бедните (с изключение на Сърбия) европейски държави, някои от които (Албания, Черна Гора и Косово) са доста "криминализирани". Тоест, ако не във военно, то в икономическо и политическо отношение, Западните Балкани до голяма степен продължават да са своеобразно "буре с барут".

Всичко това поражда въпроса, кому всъшност е нужна подобна интеграция? Едва ли алиансът между бедните западнобалкански икономики ще подобри кой знае колко положението им, още повече при положение, че в него не участват съседните балкански държави (Черна гора, Косово и Босна, да не говорим за България или Хърватска) както и практически пълната липса на координация.

Двамата основни бенефициенти на проекта са Сърбия и Албания. Първата е най-мощната икономически и военно страна от алианса "Отворени Балкани" и несъмнено е заинтересована от притока на евтини стоки и услуги от съседните страни, а сръбската икономика би искала да проникне на техните пазари. Освен това, Албания осигурява на Белград толкова необходимия му излаз на море, който сърбите загубиха след разпадането на Югославия и (окончателно) на сръбско-черногорската федерация. Тоест, реализацията на проекта би означавала частично завръщане на Сърбия към ролята и на регионален лидер в Западните Балкани.

На свой ред, Албания вероятно разглежда "Отворени Балкани" като поредна стъпка към реализиране целите на т.нар. "Тиранска платформа" приета в началото на 2017. Албанският президент Рама изглежда далеч по-склонен за постигане на компромис и размяна на територии с Белград, отколкото косовските лидери (което е разбираемо, защото подобна размяна би засегнала именно територията на Косово). Последните, освен че са настроени далеч по-радикално и антисръбски, претендират, че именно Прищина, а не Тирана, следва да се превърне в "обединителен център" на албанските общности в Западните Балкани.

Северна Македония също има определен интерес от реализацията на проекта. Макар че Скопие разреши споровете си със съседна Гърция и успя да смекчи проблемите с албанското малцинство, признавайки албанския за втори официален език и разширявайки значително присъствието на албанците в държавните институции, отношенията със София се оказаха в задънена улица, въпреки подписания още през 2017 договор за приятелство между двете страни, в резултат от което България се оказа най-голямата пречка пред напредъка на македонската евроинтеграция. Именно осъзнаването на невъзможността за скорошно присъединяване към ЕС, както и стремежа на Северна Македония да си гарантира подкрепата на Тирана и Белград срещу "натиска на София", наред с несъмнените икономически предимства, обясняват подкрепата на Скопие за "Отворените Балкани".

В статия, публикувана в белградския вестник „Политика“, македонският премиер Зоран Заев подчертава, че Скопие и Белград вървят по един път и че подписаните споразумения в рамките на инициативата „мини Шенген“ са само началото на сътрудничеството между Северна Македония, Сърбия и Албания. Освен това министър-председателят изтъква, че „Отворени Балкани“ не са алтернатива на европейската интеграция на Западните Балкани, но трите държави не могат да чакат повече да се постигне консенсус между страните-членки за разширяването на Съюза към Западните Балкани. Според него, четирите свободи, превърнали „Отворените Балкани“ в основа за единния регионален пазар, са следните:

Осигуряване на свободно движение на стоки, чрез обслужваща инфраструктура на граничните пунктове, с 24-часово работно време на всички гранични служби и чрез разширяване на зелените коридори между трите страни и ЕС.

Подготовка и приемане на всички мерки за свободно движение на услуги, чрез взаимно признаване на професионална квалификация, въвеждане на система без разрешения за междуфирмени прехвърляния в рамките на отворените Балкани, взаимно признаване на електронни подписи и други поверителни услуги;

Разщиряване на свободното движение на хора, като се даде възможност за мобилност на млади хора, изследователи, взаимно признаване на компетентности и разрешения за работа и чрез разширяване на туристическите оферти и ползи в региона;

С цел да се гарантира свободното движение на капитали ще бъде създадена система за обмен на информация за ДДС, съвместима със системите, използвани в ЕС.

На свой ред, подписвайки споразумението, сръбският президент Вучич подчерта (очевидно визирайки Брюксел и Берлин), че е дошло време Белград, Скопие и Тирана да поемат съдбите си в своите собствени ръце, т.е. да се откажат от парадигмата "сюзерен-васал" и да спрат да искат разрешения отвън за всяка по-сериозна своя стъпка. Показателно е, че това се случи само няколко седмици след поредната среща на върха "ЕС-Западни Балкани", провела се на 5 юли в Берлин. Ще припомня, че на тази среща германският канцлер Меркел (също както и на срещата през 2014) отново обяви, че "вижда всичките шест държави от Западните Балкани като бъдещи членове на ЕС по стратегически причини”. Макар да призна, че разширяването на ЕС в Западните Балкани не е сред приоритетите на външната политика на потенциалните и наследници, тя декларира, че: "напредъкът на този процес е в интерес на Съюза", както и, че "въпреки всички трудности, в хода на преодоляването на последиците от юговойните, ние имаме и много успехи". Единственият успех, който канцлерът можа да посочи обаче, е отмяната на роуминга в региона от 1 юли 2021.

Сред онези външни играчи, които подкрепят интеграцията на Западните Балкани и, в частност, инициативата „Отворени Балкани” е Унгария, която в последно време се позиционира като ключов регионален съюзник на Белград. „Европейският съюз не може да бъде силен без разширяване и „няма разширяване без Сърбия“, подчерта унгарският външен министър Петер Сиярто, след като се срещна в края на август в Будапеща със сръбския министър на европейската интеграция Ядранка Йоксимович.  Според Сиярто, интеграцията на Западните Балкани е ключа към силния Европейски съюз, а Сърбия е сред най-важните играчи в региона и трябва да участва в по-нататъшното разширяване на Съюза. Той смята и, че Западните Балкани ще играят още по-голяма роля вследствие на „тоталния провал в Афганистан“. Затова Унгария продължава да подкрепя защитата на южната граница на Сърбия. Двете страни стартират съвместна програма за развитие на капацитета на Западните Балкани, като Унгария откри офис на програмата Széchenyi в Белград, освен това продължават разговорите за присъединяването на Сърбия към Международната инвестиционна банка - международна банка със седалище в Будапеща.