Етноконфесионалните конфликти в Югоизточна Европа

Етноконфесионалните конфликти са неизменна част от характеристиката на регионалната сигурност на Югоизточна Европа. Дълбоката исторически, етническа и религиозна свързаност на населението в региона създава благоприятни предпоставки за разгарянето на различни конфронтации, водещи до дестабилизация.

Ето защо, за да се проследи трансформацията на средата за сигурност в Югоизточна Европа, е важно да бъдат проследени основните етноконфесионални конфликти.

Последният мащабен и основен за региона на Югоизточна Европа етноконфесионален конфликт е известен под наименуванието „Гражданска война в Република Македония“. Десетмесечният конфликт се разпалва по подобие на този в Косово. Новосформираната от етнически албанци, живеещи на територията на Македония, „Армия за национално освобождение“ предприема действия по овладяване на различини населени места едно по едно. Първоначално властите в Македония не възприемат поведението на „Армията за национално обединине“ като зпалаха, но не след дълго тя насочва своите сили срещу официалните държавни структури на Македония.  Вдъхновени от своите мюсюлмански събратя от Косово, албанците в Македония продължават ислямистката линия на поведение. За щастие конфликтът не се удължава прекалено много и в края на 2001 г. т. нар. „Армия за национално освобождение“ се съгласява да прекрати огъня. Следват дълги прегооври, в резултат на които е подписан Охридския рамков мирен договор, който слага край на конфликта. 

Охридското споразумение предвижда:

1.         Увеличаване на правата на албанското население чрез приемане на албанския език като втори официален език в областите, където албанското население съставлява най- малко 20%.

2.         Увеличаване на участието на етнически албанци в правителствените институции, Конституционния съд, полиция и армия.

3.         Засилване на децентрализацията на местно ниво.

Значението на този конфликт за средата за сигурност на Югоизточна Европа е голямо, тъй като това е единственият конфликт в рамките на бивша Югославия, който няма за цел спечелване или подялба на територии, а гарантиране на статут и права на едно етническо малцинство. Но Охридският договор въпреки включващите в себе си промени на конституционната система на Македония не реши междуетническия конфликт. Албанците продължават да твърдят, че не са пълноценно включени в някои нива на държавните институции и че цялостната им интеграция не е довършена.

Разгледаните до тук конфликти в поредицата „Етноконфесионалните конфликти в Югоизточна Европа“ са едни от най-съществените последици от завършека на Студената война и от отпадането на идеологическото равновесие на регионално ниво, което чрез собствените си вътрешни механизми действа като контролен инструмент. Сриването и отдръпването от доскоро повзнатите идеологии остави на разположение на съседните регионални сили широко поле за маневриране в освободените пространства.

Тези области на геополитически вакуум се наблюдават най-вече по протежение на основните конфликтни стратегически направления на Балканите, създавайки една извънредно динамична обстановка на сложно историческо, социално, етническо, религиозно и политическо преплитане. Най-тежките последици от образуването на тези области на геополитически вакуум се проявиха в Босна и Херцеговина, Косово и Македноия.

Това развитие на процесите създаде условия за навлизане на философии и доктирини от други континенти, имащи самочуствието да бъдат универсалният отговор на всички възникнали въпроси.

Двата основни играча, които заявиха участие за запълване на появилия се вакуум на територията на Югоизточна Европа след края на Студената война са Турция и Саудитска Арабия.

 Започвайки с Турция ще констатираме, че след установяването на по- консервативния режим на управление, доктрината на неоосманизма бе възприета като държавна политика мака и да не бе обявена официално за такава.

„Турция е неделима част от тази близка зона (Балканите) както от гледна точка на историческото наследство, така и по силата на географското си положение.“  Отбелязва бившия външен министър на Турция Ахммет Давутоглу. Той е познат като автора на доктрината на неоосманизма- „Стратегическа дълбочина“. И в действителост бившата Кемалистка република  възприе идеите на неоосманизма и начерта своите приоритети във външнополитически план:

„Турция е изправена пред необходимостта да изпълнява приоритетни тактически задачи в три важни области на геополитическа активност:

1. Близка териториална зона: Балкани–Близък изток–Кавказ;

2. Близка акваториална зона: Черно море–Адриатическо море–Източно Средиземноморие–Червено море–Персийскизалив–Каспийско море;

3. Близка континентална зона: Европа–Северна Африка–Южна Азия–Централна и Източна Азия.

Тези зони, разположени под формата на концентрични пояси, са геополитическата основа на външната политика на Турция, насочена към ешелонирано разширяване на регионалните сфери на влияние (хинтерланд) с цел укрепване на международните позиции в глобален аспект.“

Турция осъзнаваше, че основният й инструмент за влияние в региона на Югоизгочта Европа са мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската държава (която на практика е историческа теократична империя на Исляма). Съумее ли да осъществи влияние над тях тя ще разполага с големи възможности, обусловени от историческото наслояване в рамките на османското наследство.

„Турция трябва да се стреми към активна политика, обвързана със съдбата на останалите от Османската държава мюсюлмански общности, и ефективно да използва разпределението на силите в региона и факторите извън него, за да не се изправи сама пред нов Балкански съюз.“

Ето защо Турция хвърля всички сили и средства в опити за налаге на своето влияние над различните мюсюлмански общонсти в региона. Основен инструмент за това е Дирекцията по религиозните въпроси (ДИАНЕТ).

Дианетът, освен множестовото дейности, които извършва в сама Турция, прави вичко възможно държавната духовна политика на Труция да достигне до колкото се може повече хора в чужбина. През 2011 г. Дианетът създава телевизия, с помощта на която предоставя ислямски насоки по ежедневни въпроси и насърчава обаждащите се да хармонизират ежедневния си живот с принципите на исляма. Становищата по теологичен или правен въпрос, базирайки се на източници на ислямското право също намират място сред телевизионните дейности на Дианета.

Друга функция на Дианетът е и обучението на духовници. В Турция това обучение е условие без което имам не може да проповядва, но се оказва, че не само турските имами биват обучавани от Дирекцията по религиозните въпроси. Например посредством турската държавна фондация „Маариф“ в Албания се набират желаещи за духовно обучение чрез популяризация на турската образователна система.

С огромни капитали Турция инвестира и в чуждите образователни системи. Под контрола на „Турската агенция за сътрудничество и координация“ (ТИКА), образователната система „Босна Сема“ откри общо 15 учебни заведения в различни градоне в Босна.

По същия начин и със същите инструменти ТИКА построи един университет и де средни училища в Македония.

В етнокулттурен план, Анкара фокусира усилията си най-вече към запазване и разширяване на правомощията на турските национални малцинства в региона и увеличаване на влиянието им, а по отношение на икономиката- Турция използва индиректни инвестиции в банковия сектор на държавите (водеща тук е ролята на „Халкбанк“, „ТЕБ Банк - Косово“, „Türkiye İş Bankası“, „Turkish Ziraat Bank Bosnia“), в сферата на недвижимите имоти и в търговията.   В Косово и Албания действат повече от 500 турски компании, осигуряващи работа на хиляди работници в сферата на инфраструктурата, строителството, образованието, туризма, здравеопазването, транспорта и др.  Турция е сред най-големите инеститори в Косово и е сред основните търговски партньори на Босна и Херцеговина и Албания.

По всичко изгрежда, че активността на Турция в региона се дължи на желанието й да бъде новият геополитически и духовен център.

Другият силов играч, който се опитва да конкурира Турция в Югоизточна Европа, а и не само там, е Саудитска Арабия. Тя разбира се не разполага с толкова много начинания в различните сфери на живот в Югоизточна Европа, но арабската монархия залага основно на духовната.

Методите за влияние на Саудитска Арабия в региона на Балканите на са толкова завоалирани, както при Турция. Забелязва се саудитско финансиране на организации, обявени за хуманитарни, но не извършващи дейности, служещи като прикритие. Става въпрос за организациите „Ал Харамейн“ и „Ал Уакъф“, действащи основно в Македония и Косово, чиито представители проповядват радикални форми на Исляма, в последствие изпращани за обучение в Рияд и извършват дейности по вербуване на участници за бъдещи бойни действия.

Както споменахме вече Турция и Саудитска Арабия не си съперничат само за духовното влияние на Балакните. Те водят битката за полумесеца.

Възприемайки доктрината на неоосманизма Труция се опитва да възвърне онова религиозно, икономически и политическо влияние, което е имала Османската империя до началото на XIX век. Дори наскоро управляващите в Турция превърнаха една от най- големите правословни църкви „Св. София“ отново в джамия. 

С този си акт Турция се надява да се прекъсне възприемането на други държави като авторитети на Исляма, а пък Анкара да се превърне в една нова Мека. Нещо, което към този момент е почти невъзможно. Въпреки желанието на Турция да поведе мюсюлманския свят, тя все още трябва да се съобразява с държави като Иран и Саудитска Арабия. С Иран, защото това е центърът на шиитския Ислям, а пък Саудитска Арабия, защото това е родината на Исляма, която няма намерение да се откаже от водаческата роля.

Конфликтът между саудити и турци не е от вчера. Връщайки се към XVIII век ще видим раждането на една нова ислямска доктрина- Уахабизма, имаща за цел стопирането на турската доминация на Арабския полуостров. Идеите на Мохамед бен Уахаб получават силна подкрепа сред племената на Арабския полуостров и бързо се обособяват като отделна ислямска философия. Двете причини поради които Уахабизмът получава силна подкрепа са:

1.         Разпространява се на свещената територия на Исляма (днешна Саудитска Арабия).

2.         Черпят от авторитета на оригиналното учение, създадено отново там (в днешна Саудитска Арабия) от пророка Мохамед.

Уахабизмът е много важен за арабите, защото чрез него те откриват своята идеологическа идентификация, издигайки като основен постулат арабоцентризма и отхвърляйки турската политическа доминация.

Адаптирайки възгледине на Ахмед бин Ханбал  с политическите и социални условия за живот на Арабския полуостров през XVIII век, Мохамед бен Уахаб създава изключително консервативната доктрина на Уахабизма. В нея местните арабски племена виждат възможността за съхарнение и спасение на тяхната същност. 

Уахабизмът предполага и военна мобилизация, която се оказва много близка до бедуинските нрави на местното племенно общество. А някои особени елементи  на изповядване на Исляма стават причина уахабизмът да отрече шиитските вярвания, обвинявайки ги в политеизъм.

Насоката на уахабизма е изцяло арабоцентристка и антиосманска, поради което в последстве става официална държавна доктрина на самата Саудитска Арабия.

Но въпреки своите идеи Уахабизмът не е добре приет сред някои мюсюлмански среди. Негови основни се явяват иракски и сирийски предстваители , повлияви от османската пропаганда, както и представители на шиитската деноминация в Исляма. Някои съвременни извън Исляма сващания за Уахабизма го представят като идеология, чиято основна цел е да издирва и наказва неверниците навсякъде по света, а саудитските монарси са разглеждани като „стоящи начело на уахабизма имами, които чрез своето кралство на омразата имат за цел да се сдобият с глобално по обхват религиозно, а оттук- и политичеко влияние.

Естествено намират се и защитници на Уахабизма. Като например Натана Делонг- Бас, която представя Уахабизма като мирна и умерена религиозна традиция без каквато и да е връзка с идеите на тероризма. Тя представя Мохамед бен Уахаб като борец за правата и интересите на жените.

Уахабизмът въпреки своите спорни, за някои хора, възгледи успява да накара някои изследователи да го характеризират като пета правно-догматична школа на сунитския Исляма. Въпреки всичко той остава най- консервативната ханбалитска сунитска деноминация  в съвременния свят.

Развитието на регионалната среда за сигурност в Югоизточна Европа бе белязано многократно от политическия Ислям. Неговите проявления след Студената война в различните балкански страни станаха основната причина за образуването на немалко етноконфесионални конфликти. А с навилзането на политическия Ислям в Югоизточна Европа се оформи своеобразна битка между две силни държави от ислямския свят. От едната страна застана неоосманска Турция, претедираща за възвръщане на отминало влияние в региона, а от другата страна застана Саудитската монархия с огромната тежест на своите проповедници и своята политическа легитимност и аристократизъм. Резултатът е, че средата за сигурност в Югоизточна Европа се трансформира и от силно политико-идеологическа тя вече се харктеризира и с наличието на религиозни заплахи.