Геополитическото влияние в Югоизточна Европа

Регионът на Югоизточна Европа освен с множеството си предизвикателства пред сигурността предизвиква и голям интерес на различи геополитически играчи. Регионът си остава привлекателно място за интереси и поле за влияние на различни глобални и регонални фактори. Основната проява се изразява в търсенето и утвърждаването на сфери на влияние както по отношение на страните като цяло, така и чрез политически и обществени групи вътре в самите държави от региона.

Следващите два геополитечски играча, които ще бъдат разгледани във втората част от поредицата „Геополитичекото влияние в Югоизточна Европа“ са Китай и Турция.

 Ще започнем с все по- мощната икономически и засилваща своя интерес към Югоизточна Европа  Народна Републка Китай:

       След като постигна бурен икономически растеж на своята икономика, извел страната до позицията на основен икономически съперник на САЩ, Китай насочи своето внимание към света.  На практика това означава трансфер на икономическа сила в политическо влияние, както и амбиции в сферата на сигурността. Всичко това на основата на дългосрочна стратегия с ясно разработени цели и времеви ориентири.  Като за разлика от Русия, Китай предлага достатъчно отличима незападна алтернатива на страните, върху които се стреми да разпростре своето влияние.

Китай отдавна измести Европа от африканския континент, където неговото икономическо присъствие е много по-видимо (чрез строителството на инфраструктура, индустриални обекти, болници, стадиони), отколкото милиардната европейска помощ по програмите за развитие (отиваща нерядко при западни консултантски фирми или  местни корумпирани политици. Налице е вече и разширено влияние в Латинска Америка.

Сега ориентацията е към Европа, като Балканите са един от ключовите региони.  Стратегическата инициатива „Пояс и път“, в рамките на която се осъществява китайската експанзия към Европа, е доста повече от просто един инфраструктурен проект. Тя има сериозна инвестиционна, индустриална и търговска компоненти, които да осигуря дългосрочност и стабилност на китайското присъствие .

От друга страна, очевидно европейските страни също откриват своя интерес в подобно сътрудничество и не случайно в рамките на формата „17+1“ са включени близо половината страни-членки на ЕС , а възраженията срещу китайската експанзия идват основно от големите европейски икономики, които се боят от загуба на пазари. Създаването на платформата говори за това, че Китай възприема региона като хомогенен обект. Това очевидно изпреварващо виждане предполага, че географската близост, сама по себе си, кара 17-те държави да споделят общи интереси, поне що се отнася до взаимодействието с Китай.

Последната страна, проявяваща засилен интерес към европейския Югоизток е Турция:

През последните петнадесет години тя заяви амбициите си за регионален лидер и глобален фактор. Тези амбиции са обвързани в дългосрочна стратегия, почиваща на идеологията на нео-османизма, която цели възстановяване на турското влияние върху териториите от бившата Отоманска империя, използвайки широк инструментариум от политически, икономически и културни средства.

Акцентът е поставен върху обществата и хората – на основата на общност на религията (ислямът) и етноса (турските малцинства в балканските страни). От съществено значение е и обстоятелството, че в общественото съзнание в балканските държави исторически ислямът се свързва с турската държава, което осигурява допълнителен канал за турско влияние в региона. Като дейността на Турция сред балканските мюсюлмани е добре организационно и финансово подплатена от турската държава и се осъществява от Дирекцията по религиозните въпроси Дианет.

На тази основа се утвърди и една важна тенденция в турската външна политика – опитът да се превърнат турските общности в Европа в неин инструмент. Наличието на няколко милиона турски граждани в страните от Западна Европа и Балканите, които в значителната си част живеят достатъчно обособено, запазвайки връзките помежду си, е тази канава, върху която Турция гради своята политика. Подходът включва няколко основни направления на действие.

На първо място става дума за ясно изразена тенденция към идеологизация на части от тези общности на базата на национализма. При това именно като турски национализъм, ориентиран и подпомаган от страна на турската държава.

Следващата стъпка е консолидацията на представителите на турските общности в съответните страни в политически партии – достатъчно ясно обособени като етническа основа, а и като идеологическа визия. Всичко това имащо за крайна цел активно участие и влияние върху политическия живот и обществените нагласи на място – при това вече не само сред турските общности, но и в национален план.

Алтернативата за Югоизточна Европа се очертава в две посоки – реализиране на реформи като подкрепа на перспективата за интеграция в ЕС въпреки колебливите проявления от страна на ЕС, което неминуемо поставя въпросът и за релизируемостта й в краткосрочен и средносрочен план.  И от друга страна – усилия за засилване на регионалното сътрудничество като път за преодоляване и ограничаване на конфликтите в региона и за търсене на общи визии, общи действия и за изграждане в този смисъл на единен регион. Двете линии не са противоречащи си, техният смисъл е да вървят паралелно, а регионалното сътрудничество следва да се разглежда като един от механизмите, създаващи условията за по-бърза интеграция на страните от Западните Балкани в ЕС.